Нора Робъртс - Скрити тайни

— Идеята ни се стори добра, а и на бизнеса се отразява положително.

— Да, много добре. Средно, осемдесет процента от гостите на хотела се възползват от груповите пътувания с кораб. Аз… Трябва ли да седиш толкова близо?

— Да. Вечеряй с мен тази вечер, Мег.

— Не.

— Страхуваш се да останеш сама с мен ли?

— Да. Както сам виждаш, през март е започнало раздвижване…

— Доведи и момчето.

— Какво?

— Да не би да си мрънкам пол носа? — Той се усмихна и смъкна очилата от носа й. — Казах ти да доведеш и Кевин. Ще ви завела на едно място. Правят страхотни палачинки с раци. — Нейт произнесе думата „раци“ с типичната за Нова Англия интонация и тя се усмихна. — Не смея да твърдя, че са на висотата на сготвеното от Коко, но пък там е толкова колоритно местенце.

— Ще видим.

— А-ха. Родителско недоверие.

Меган въздъхна и сви рамене.

— Добре. На Кевин ще му бъде приятно.

— Става. — Той й върна очилата, изправи се и взе нова дъска. — Значи до довечера.

— Довечера ли?

— Че защо да чакаме? Ще звъннеш на Сузана и ще й кажеш, че пътьом ще оставиш децата.

— Може и така. — Сега, докато бе с гръб към нея, не можеше да откъсне очи от играта на мускулите му, докато работеше. Направи се, че не забелязва стягането в стомаха и си каза, че синът й ще я придружава. — Никога не съм опитвала палачинка с раци.

— Значи ще падне истинско угощение.

Оказа се, че Нейт бе напълно прав. Дългият криволичещ път във великолепния кабриолет бе истинско удоволствие. Малките селца, през които минаваха, бяха живописни като на картичка. Слънцето клонеше към хоризонта на запад, а бризът довяваше мирис на риба, цветя и море.

Ресторантът бе по-скоро закусвалня, квадратна постройка с опушени стени, издигната на подпори във водата.

Украсата бяха съдрани рибарски мрежи и шамандури.

По лекьосания под бяха подредени също толкова лекьосани маси. Сепаретата бяха така направени, че да съдерат всички дамски чорапогащи. За доста съмнителната романтична атмосфера допринасяха боядисаните консервни кутии от риба тон на всяка маса и пъстрите глобуси, а които гореше по една свещ. Свещите, поставени в консервните кутии, не бяха запалени. Днешното меню бе надраскано върху черна дъска, поставена точно до отворената врата на кухнята.

— Имаме палачинки с раци, салата от раци и раци натюр — обясни сервитьорката на очевидно видялото се в чудо четиричленно семейство. — Имаме бира, мляко, леден чай и безалкохолни. Има пържени картофи и салата от зеле, моркови и майонеза, сладолед няма, щот’ машината се повреди. Какво ще поръчате?

Щом забеляза Натаниъл, тя заряза клиентите и го блъсна с все сили по гърдите.

— Къде се губиш, капитане?

— Ами тук-там, Джул. Приядоха ми се палачинки с раци.

— Дошъл си точно където трябва. — Сервитьорката, болезнено слаба жена с бухнала сива коса, огледа критично Меган. — И коя ще да е тази?

— Меган О’Райли и синът й Кевин. Тона е Джули Питърсън. Най-добрата готвачка на остров Маунт Дезърт.

— Новата счетоводителка на Кулите. — Джули кимна рязко. — Е, сядайте, сядайте. Ще се погрижа и за вас, щом ми остане минутка. — Тя отново се върна при клиентите си. — Решихте ли вече, или само ще ми седите на чист въздух?

— Храната е по-добра от обслужването. — Натаниъл намигна на Кевин и пое към едно от сепаретата. — Току-що се запозна с една от най-известните личности на острова, Кевин. Семейството на госпожа Питърсън ловят раци и ги готвят вече повече от сто години.

— Леле. — Той огледа сервитьорката, която за деветгодишно дете изглеждаше достатъчно стара, за да е вършила и сама тази работа през последния век.

— Работех тук като дете. Лъсках подовете. — Тя бе много мила с него, спомни си Натаниъл. Даваше му лед или мехлем за синините, без да каже и дума.

— Мислех, че си работил в семейството на Холт… — започна Меган и се прокле за прибързано изречените думи, щом забеляза, че той повдига едната си вежда. — Коко ми каза.

— Работих известно време у семейство Брадфорд.

— Познавал ли си дядото на Холт? — полюбопитства Кевин — Той е един от призраците.

— Разбира се. Обикновено сядаше на терасата на къщата, където сега живеят Алекс и Джени. Понякога ходеше до скалите на Кулите. Търсел Бианка.

— Лайла каза, че сега те двамата бродят заедно. Аз обаче не съм ги виждал. — А това бе огромно разочарование. — Ти виждал ли си призрак?

— Неведнъж. — Натаниъл пренебрегна факта, че Меган го ритна под масата. — В Корнуол, където скалите са изключително опасни, и мъглите се стелят като някакво живо същество, видях една жена, загледана към морето. Носеше пелерина с качулка, а в очите й имаше сълзи. — Кевин се бе привел напред, нетърпелив да чуе всичко, развълнуван. — Тръгнах към нея през мъглата и тя се обърна. Беше красива и тъжна. „Загубен“, ми каза. „Той е загубен. Също и аз.“ След това изчезна. Като дим.