Нора Робъртс - Скрити тайни

Кевин проследи с поглед гредите, които обхождаха едната страна на къщата.

— А-ха.

— Продължаваме, значи, така, докато стигнем до другата тераса.

Погледът на Кевин светна.

— Значи ще обиколи цялата къща, също като кръг.

— Правилно си схванал. — Натаниъл заби следващия пирон и се намести. — Харесва ли ти острова?

Зададе въпроса така естествено, сякаш питаше друг възрастен и затова Кевин първо се огледа, за да е сигурен, че мъжът говори на него.

— Харесва ми. Много. Живеем в замъка, но мога да си играя непрекъснато с Алекс и Джени.

— Нали и в Оклахома си имаше приятели?

— О, да. Най-добрият ми приятел беше Джон Къртис Силвърхорн. Той е наполовина команч. Мама каза, че може да идва на гости когато пожелае, а иначе ще си пишем непрекъснато. Вече му писах за китовете. — Кевин се усмихна срамежливо. — Това ми хареса най-много от всичко.

— Значи трябва пак да излезем.

— Наистина ли? Кога?

Натаниъл спря работата с чука и погледна момченцето. Трябваше да се сети от наблюденията си над Алекс и Джени, че когато децата са отгледани с любов и доверие, те вярват на всичко, което им се казва.

— Можеш да дойдеш с мен, когато пожелаеш. Стига майка ти да разреши.

Наградата му за необмисленото предложение бе слънчева усмивка.

— Може ли пак да ми дадеш да покарам кораба?

— Да. — Натаниъл се ухили и обърна бейзболната шапка на Кевин наопаки. — Може. Искаш ли да забиеш няколко пирона?

Кевин се ококори и грейна.

— Добре!

— Ето. — Натаниъл се премести назад, за да може детето да коленичи пред него. — Дръж пирона така. — Той обви ръцете на Кевин със своите, за да му покаже как да държи и пирона, и чука.

— Ей! — Алекс се събули от мъртвите на планетата Нула и хукна към тях — Може ли и аз?

— И аз. — Джени се метна на гърба на Натаниъл, защото знаеше, че бе винаги добре дошла.

— Май си намерих помощници. — Натаниъл веднага прецени, че с бандата нови помощници работата ще му отнеме двойно повече време.

Час по късно Меган спря колата отпред и се загледа. Къщата я изненада. Очарователна двуетажна постройка с прясно боядисани сини капани на прозорците, по первазите саксии с избуяли маргарити. Това изобщо не отговаряше на представите и за Натаниъл Фюри. Изненада я и грижливо окосената поляна, подкастрения жив плет и дебелото джафкащо кутре.

Най-изненадана остана от самия Натаниъл. Малко се притесни от голото му мускулесто тяло със златист загар. И тя бе човек, все пак. Вниманието й обаче бе привлечено от това, с което се занимаваше.

Бе клекнал до сина й на недовършената тераса, доближил глава до неговата, покрил с едрата си длан детската ръка. Джени седеше до тях, изпълнена с обожание, Алекс се опитваше да върви по една тел наблизо.

— Здрасти. Меган. Виж, аз съм онзи Алекс, който побеждава смъртта. — Развълнуваният малчуган се олюля и за малко да падне. Замаха диво с ръце и избегна опасността.

— Беше на косъм — каза тя и му се усмихна.

— Мамо, строим тераса. — Кевин бе прехапал долната си устна и ковеше с чука някакъв пирон. — Виждаш ли?

— Да. — Меган остави куфарчето и се наведе, за да погали любвеобилното кутре, което се превъртя по гръб, изпълнено с обич към целия свят.

— Сега е мой ред. — Джени пърхаше с клепки към Натаниъл.

— Точно така, сладурче. Добре, Капитане. Да го поставим на място.

Като пъшкаше от усилието, Кевин заби пирона в дървото.

— Направих го. Сам направих цялата дъска. — Кевин гордо вдигна поглед към майка си. — Редуваме се и всеки от нас прави по една дъска. На мен ми беше третата.

— Май се справяш добре. — За да отдаде дължимото и на дявола, тя се усмихна на Натаниъл. — Не всеки би се справил.

— Необходимо е точно око и сигурна ръка. Ей, приятелчета, къде е следващата?

— Веднага. — Алекс и Кевин хукнаха заедно да донесат нова дъска.

Застанала отстрани, Меган наблюдаваше стереотипа, който си бяха изработили. Натаниъл пое дъската, огледа я и я постави на място. Премери и сравни размерите на новата и старата и едва след като остана доволен, позволи на Джени да се настани до него.

Тя стисна чука и с двете си ръчички, а Натаниъл, много по-смел, отколкото Меган бе предполагала, задържа пирона.

— Не откъсвай очи от целта — предупреди той детето и седна търпеливо, докато леките й удари малко по малко вкарваха пирона на място. След това обви ръцете й със своите, за да нанесе последния удар. — От тази работа се ожаднява — отбеляза небрежно Нейт. — Не съм ли прав, приятели?