Нора Робъртс - Скрити тайни

— Ти как разбра?

— Холт и Сузана ми разказаха. — Мег все още бе стегната, забеляза той. Ала поне не се опитваше да избяга. — Видях ги, преди да тръгнат.

Тя се поотпусна. Беше толкова приятно да сподели с някой, който бе също като нея на една крачка извън семейството.

— Представа нямам как стана така, че ме накараха. Не бях казала и дума по въпроса.

— Това ти е първата грешка.

Меган изпухтя.

— Трябваше да викам, за да ме чуят. Не знам защо наричат тези събирания срещи, след като единственото, което правят, е да се карат. — Тя сви вежди. — А щом спрат да се карат, веднага разбираш, че са те всмукали като плаващи пясъци. Ако се опиташ да се измъкнеш, откриваш, че те се спояват и не можеш нищо да направиш.

— Много добре знам какво се опитваш да ми кажеш. Все още не съм сигурен дали идеята за бизнес с Холт излезе от мен. Беше направено предложение, подложи се на обсъждане, гласуване и бе одобрено. Следващото, което си спомням, бе, че подписвам документи. Интересно, помисли си Меган и се загледа в мъжествения му профил.

— Не ми приличаш на човек, който може да бъде склонен да направи нещо, което не иска.

— И аз така си мислех.

Тя се замисли за момент, след това се предаде.

— Прав си. Счетоводната книга е безкрайно интересна. Нямам търпение да се заема с нея.

— Надявам се не възнамеряваш да и посветиш всичкото си свободно време. — Нейт се заигра с краищата на потрепващата й от вятъра коса. Не, не е червена, каза си той. Златиста е, с вплетен пламък. — Искам и за мен да остане.

Меган предпазливо се отдръпна.

— Вече ти казах, не се интересувам.

— Истината е, че си притеснена, защото се интересуваш. — Нейт сви длан около брадичката й и извърна лицето й към себе си. — Сигурен съм, че ти е било трудно, че си решила да поставиш всички мъже под един знаменател с мръсника, който те е наранил. Затова ти казах, че ще бъда търпелив.

В очите й лумна гняв.

— Не ми казвай каква съм и как съм се справила. Не ти искам нито търпението, нито проявите на разбиране.

— Добре.

Той притисна устни към нейните без всякакво търпение. Целувката му бе настойчива, напрегната, неустоима, покори я и я лиши от последната глътка въздух.

Жарта, която тлееше в гърдите й след първия път, когато Нейт я целуна, се разгоря в неукротим пламък. Тя искаше — копнееше — да усети още по-силно тази огнена топка. Мразеше се за проявената слабост, но се остави да обгори.

Бе доказал своето, помисли си той, когато откъсна устни от нейните и ги притисна към бурно препускащия пулс на гърлото й. Ала както го доказа, така се оплете в сложния възел на желанието.

Желание, което трябваше да почака, защото Меган съвсем не бе готова за него. Защото имаше значение — тя имаше значение — много повече, отколкото си бе представял.

— Кажи ми пак, че не се интересуваш — прошепна Нейт до устните й, ядосан, че не можеше да вземе онова, което бе така очевидно негово. — Кажи ми, че не искаш да те докосвам.

— Не мога. — В гласът й прозвуча отчаяние. Искаше й се той да я докосва, да я вземе, да я хвърли на земята й да люби диво и ненаситно. Искаше й се Нейт да вземе решението, той да поеме отговорността. Засрами се. Каква страхливка. — Само че едното желание не е достатъчно.

— Разтърсена, Меган се отдръпна и се изправи. — За мен няма да бъде достатъчно. И преди съм желала. — Изпъна се, тръпнеща на лунната светлина, с развяна от вятъра коса, очите и диви и изпълнени със страх.

Натаниъл се прокле, а след това прокле и нея за твърдостта й.

— Аз не съм Дюмонт. А ти не си седемнадесетгодишно момиче.

— Много добре знам коя и каква съм. Но не знам ти кой си.

— Опитваш се да се измъкнеш, Меган. Ние с теб се познахме още от първия миг.

Тя отстъпи крачка назад, защото знаеше, че бе прав. Защото това я ужасяваше.

— Това, за което говориш, е физическо привличане.

— Може би говоря за съдба. — Каза го тихо и също се изправи. Беше я изплашил и се презираше. Да притесниш уязвима жена е едно, но да я плашиш — съвсем друго. — Имаш нужда от време да помислиш за това. Аз също. Ще те изпратя.

Меган протегна ръка, за да го спре.

— И сама мога да се прибера. — Врътна се и затича по обляната от лунната светлина пътека.

Той изруга тихо. Седна отново, извади нова пура и я запали. Нямаше смисъл да си ходи. Вече знаеше, че няма да може да заспи.

Късно на следващия следобед, когато някой почука на вратата на кабинета й, Меган вдигна глава от счетоводните книги.

— Влез.

— Извинявай, че те прекъсвам. — Коко пъхна глава в стаята. Меган с изненада забеляза, че този път гладката й коса бе абаносово черна. Очевидно жената сменяше цвета си също толкова често, колкото и настроенията. — Не си ставала дори за обяд — каза Коко и внесе огромен сребърен поднос, грижливо подреден.