Нора Робъртс - Скрити тайни

— Ами разбира се! — плесна с ръце Коко. — Разбира се, че си права. Снощи си мислех за теб, Мег, докато хвърлях карти. Все ми излизаше, че ще се заемеш с нов проект — нещо свързано с цифри.

— Лельо Коко — каза Кейкей спокойно, — Меган ни е счетоводителка.

— Знам, скъпа, знам. — С ведра усмивка Коко я погали по косата. — Затова отначало не обърнах особено внимание. Ала все не можех да се отърся от чувството, че има и още нещо. Сигурна съм, че този проект ще доведе до нещо прекрасно. Нещо, от което всички ще бъдем щастливи. Толкова съм щастлива, че ще се заемеш.

— Да се заема ли? — Меган погледна безпомощно брат си. В отговор получи само усмивка.

— Да проучиш счетоводната книга на Фъргюс. Можеш дори да я качиш на компютъра, кажи, че можеш! Слоун ни разказа колко си умна.

— Мога, разбира се, но…

Беше прекъсната от бебешки плач, долетял от предавателя на стената.

— Бианка? — попита Макс.

— Итън — казаха едновременно Кейкей и Лайла. Това бе краят на семейното събиране.

С какво по-точно се бе съгласила да се заеме, чудеше се по-късно Меган. Въпреки че почти не бе казала нищо, се оказа, че счетоводната книга на Фъргюс й бе поверена. Ала това си беше семеен въпрос.

Въздъхна и отвори вратата на терасата, за да излезе навън. Ако им кажеше това и изложеше мнението си практично и логично, щяха да я потупат по главата, да я щипнат по бузата и да й повторят, че бе част от семейството и повече приказки нямаше да има.

Как да спори?

Пое дълбоко приятния нощен въздух и долови аромата на фрезиите и розите на Сузана. Някъде в далечината се чуваше шумът на вълните, а въздухът бе влажен с леко солен вкус. Високо над нея блещукаха звезди, обградили луната, ярка като морски фар.

Синът й спеше, доволен, в безопасност, обграден от хора, които го обичаха.

Да проучи книгата на Фъргюс бе една незначителна услуга, с която щеше да се отплати за всичко, с което тези хора я даряваха.

Спокойствие. Да, каза си тя, семейство Калхун й бяха осигурили именно спокойствие.

Нощта бе наистина очарователна и затова Мег остави вратата отворена и пое по криволичещата каменна пътека сред облените от луната рози, поръсените със звезден прашец божури, чак до вистерията, разпростряла мънички цветчета към пътеката.

— „Тя бе призрачна наслада, щом за пръв път появи се пред моя взор.“

Меган трепна рязко и притисна ръка към сърцето си, когато от сенките се отдели сянка.

— Изплаших ли те? — Натаниъл пристъпи към нея, а върхът на пурата му проблесна в мрака. — Обикновено Уърдсуърт оказва по-различен ефект.

— Не знаех, че си тук. — И нямаше да излезе, ако знаеше. — Мислех, че си се прибрал у вас.

— Постоях малко при Холандеца в компанията на бутилка ром. — Той излезе на осветената от луната пътека. — Искаше да се оплаче от Коко, затова му трябваше компания. — Нейт леко дръпна от пурата. В първия момент лицето му се скри зад пушека и го превърна в мистериозно и много красиво. Ангел, изгонен от божия дом. — Красива нощ.

— Да, наистина. Ами…

— Недей да бягаш. Искаше да се поразходиш из градината. — Той се усмихна и се пресегна, за да откъсне един бледорозов божур. — Тъй като вече е почти полунощ, мисля, че времето е много подходящо.

Тя прие цветето и си забрани да попада под очарованието на този мъж.

— Наслаждавах се на цветята. Никога не ме е бивало особено да ги отглеждам.

— Трябва да им отдадеш сърцето си, както и да им осигуриш вода и тор.

Косата й бе пусната и се стелеше по раменете. Все още бе в строгото синьо сако и панталоните, които носеше по време на вечеря. Жалко, каза си Нейт. Щеше да е в духа на нощта, много подходящо за настроението му, ако бе в ефирна рокля. Но пък Меган О’Райли не бе от жените, които обикалят градините нощем в ефирни копринени рокли.

Не би си го позволила.

Единственият друг начин да се противопостави на тези пронизващи сиви очи, освен да избяга като глупачка, беда довърши започнатия разговор.

— Значи ти се занимаваш и с градина, освен че плаваш и цитираш класиците, така ли? — попита го тя.

— Обичам цветята, както и много други неща. — Той постави ръка върху божура, който Меган стискаше, и го вдигна към себе си така, че да се наслади и на неговия, и на нейния аромат. Усмихна й се над нежния цвят.

Усети, че бе в клопка, сякаш бе попаднала в бавен сън, някъде между мъжа и луната. Уханието на градината се надигна и завихри във въздуха, сякаш подето от ветреца, и нежно нахлу в ноздрите й. По лицето й пропълзяха сенки и подчертаха скулите и брадичката, подтикнаха я да вдигне поглед към устните му, приканващо извити.