Нора Робъртс - Скрити тайни

— Желая те, Меган. — Спусна устни по гърлото й, а след това отново се качи към брадичката. — Толкова силно те желая, че едва се сдържам.

— Знам. Иска ми се… — Тя притисна лице на рамото му. — Аз не играя игрички, Натаниъл.

— Знам. — Той я погали по косата. — Щеше да е много по-лесно, ако играеше, защото тогава познавам правилата. — Стисна лицето й между дланите си. — И как да ги наруша. — Въздъхна и я целуна лекичко. — Тези твои очи, толкова усложняват всичко. — Отстъпи назад. — Най-добре да те прибера.

— Натаниъл… — Меган постави ръка на гърдите му. — Ти си първият мъж, който ме накара да… С когото искам да бъда след раждането на Кевин.

Нещо проблесна в очите му, нещо диво, опасно, още преди да успее да го потуши.

— Да не би да мислиш, че ми става по-лесно, като ми го каза? — Би се изсмял, ако не бе готов да се пръсне. — Меган, да не си решила да ме убиеш? — Независимо от думите си, той прехвърли ръка през раменете й и я поведе по пътеката надолу по скалите.

— Наистина не знам как да се справя с всичко това — каза тихо тя. — Никога преди не ми се е случвало подобно нещо.

— Продължавай в този дух — предупреди я Нейт, — и съвсем скоро ще те метна на рамо и ще те закарам в леглото си. В моето легло.

Само като си помисли за тази възможност, усети тръпка и някакво чувство на вина.

— Просто споделих с теб съвсем честно.

— Тогава опитай да ме излъжеш — каза той и се намръщи. — Направи нещата малко по-лесни за мен.

— Не ме бива да лъжа. — Меган го погледна изпод вежди. Колко интересно, поне веднъж Нейт да не знае какво да направи. — Няма логика да се притесняваш и да искаш да разбереш как се чувствам.

— Проблемът е как да се справя с това, което изпитвам. — Той си пое дълбоко дъх. — Изобщо не ми е до логика. — А тази нощ, каза си мрачно Нейт, определено нямаше да може да заспи. — „Желание ли е, няма спирка.“

— Какво?

— Робърт Бъртън. Нищо.

Вървяха към светлините на Кулите. Докато прекосяваха поляната, дочуха крясъци.

— Коко — отбеляза Меган.

— Холандеца. — Натаниъл стисна здраво ръката на Меган и забърза.

— Ти си толкова противен! Знаеш само да обиждаш — нареждаше Коко, вирнала брадичка, подпряла ръце на ханша си.

Едрите му ръце бяха скръстени на масивната гръд.

— Каквото видях, това и казах.

— Не съм се усуквала около Трентън като… Като…

— Пипало — подсказа й с нескрита наслада Холандеца. — Като пипало, стиснало корпуса на лъскава яхта.

— За твое сведение, танцувахме.

— Я! Така ли му се казва? Аз пък знам друга дума. Там, откъдето идвам…

— Холандец! — Натаниъл прекъсна напиращото нелюбезно сравнение.

— Ето, виждаш ли сега! — Ужасената Коко приглади роклята си. — Защо правиш сцени?

— Ти беше тази, която направи сцената с онова зализано богаташче. Сама му се натресе.

— Да съм се на-на-натресла! — Вбесената жена изпъна гръб, за да подчертае внушителния си ръст. — На никого през живота си не съм се натрисала. Вие, господине, сте отвратителен.

— Ще ти покажа аз, какво е отвратително, многоуважавана госпожо.

— Престани. — Готов да получи някой юмрук, Натаниъл пристъпи между тях. — Холандец, какво, по дяволите, ти става? Да не си пиян?

— Една-две глътки ром не са в състояние да ми размътят мозъка. — Той надникна вбесен над рамото на Натаниъл към Коко. — Нейното представление направо ме размаза. Разкарай ми се от пътя, момче. Има още какво да кажа.

— Ти приключи — поправи го младият мъж.

— Разкарай му се от пътя! — Всички погледи се насочиха към Коко. Макар и поруменяла, тя излъчваше впечатляващата властност на кралица. — Предпочитам сама да се справя с този въпрос.

Меган внимателно я подръпна за ръката.

— Коко, не смяташ ли, че е най-добре да се приберем вътре?

— Не смятам. — Тя се овладя и погали приятелски другата жена по ръката. — Хайде, скъпа, вие с Натаниъл вървете. Двамата с господин Ван Хорн предпочитаме сами да се справим с този въпрос.

— Ама…

— Натаниъл — повиши глас Коко, — отведи Меган.

— Да, госпожо.

— Сигурен ли си, че можем да ги оставим сами?

Натаниъл продължи да тегли младата жена към терасата.

— Да не би да искаш да се забъркаш?

Меган погледна през рамо.

— Не. — Разсмя се и поклати глава. — Никак.

— Е, господин Ван Хорн — започна Коко, когато бе сигурна, че са останали сами. — Имаш ли още нещо да ми казваш?

— И още как. — Готов за битка, той пристъпи напред. — Да кажеш на зализаното богаташче да си прибира израстъците.