Нора Робъртс - Сега и завинаги

— Ще ти кажа аз какво разбирам. — Той ядосано загаси пурата си. — Разбирам, че се опитваш да ме поставиш на второ място след скъпоценната си диплома.

— Върви по дяволите, Дениъл, никой не може да ти каже нищо! — Ана също загуби самообладание. — Не става дума за първо или второ място. Изобщо не става дума за предимство.

— За какво става дума тогава? И какво е всъщност?

— Уважение — каза бавно тя и отново се обърна към него. — Това е въпрос на взаимно уважение.

— А къде остана любовта?

Дениъл толкова рядко говореше за любов, че въпросът му я изненада. В очите й избиха сълзи и гласът и потрепери.

— Любовта е празна дума, без съдържание, когато няма уважение. Предпочитам нито да я чувам, нито да я получавам от мъж, който не може да ме приеме такава, каквато съм. Нито искам да обичам мъж, който не може да споделя проблемите си с мен така, както и успехите.

Гордостта му бе толкова голяма, колкото и нейната. Той се хвана за нея като удавник за сламка.

— Тогава може би предпочиташ да не те обичам. Така да бъде.

Обърна се и след миг външната врата се хлопна със сила.

Можеше да падне на леглото и да даде воля на сълзите си. Точно това искаше да направи. Ала не биваше и затова направи това, което трябваше.

Започна да си събира багажа.

Пътят до Кънетикът бе дълъг и самотен. Седмици наред Ана си спомняше съвсем ясно за километрите, които премина сама с мислите си. Кара през нощта, докато очите й започнаха да се затварят и изгря слънце. Напълно изтощена, спря в един крайпътен мотел и спа до вечерта. Когато се събуди, се опита да забрави какво бе оставила зад себе си.

Първите няколко дни прекара в търсене на малък апартамент в студентското градче. Искаше да бъде сама, да си има своето гнездо, пък макар и празно. Дните й бяха запълнени с подготовка. Съжаляваше само, че нощите бяха толкова дълги и нямаше с какво да ги запълни.

Можеше да изхвърли Дениъл от паметта си през деня, но нощем лежеше в празното легло и си спомняше какво бе да го чувства до себе си. Можеше да яде сама на малката маса в своята кухничка и да си спомня как той отпиваше от кафето си срещу нея в трапезарията, защото там просто им бе по-удобно.

Тя определено не искаше да си прекара телефон. Тогава щеше да се изкуши и да му се обади. Когато започнаха занятията. Ана се потопи в тях с почти отчаяно настървение.

Приятелите и състудентите й забелязаха огромната промяна в нея. Обикновено пролетно настроената и весела, но леко резервирана госпожица Уигфилд, сега бе напълно отнесена. Рядко говореше, освен в случаите, когато трябваше да задава въпроси или да отговаря на зададените й. Студентите, които се прибираха късно вечер или съботните нощи, виждаха светлина в прозорците й. Непрекъснатото учене бе причина за сенки под очите й, нещо, което забелязаха дори преподавателите. Ана отхвърляше всички въпроси относно личния си живот с твърда учтивост.

Дните минаваха монотонно и си приличаха един с друг като две капки вода. Просто нищо не се случваше. Ако учеше достатъчно упорито, достатъчно дълго, можеше да спи само по шест часа на нощ и да не мисли за нищо.

Кънетикът през средата на септември бе красив и ярък, ала тя нямаше време да забележи красотата на есента. Ярките цветове и аромати бяха пренебрегнати заради медицинските списания и часовете по анатомия През предишните години все пак успяваше да се наслади на заобикалящата я среда, въпреки че пак отделяше много време на ученето. Сега, ако само за момент спреше, за да се порадва на красотата на ошарените от есента листа, щеше да мисли само за скалистия бряг и за вълните, които се блъскаха в канарите. И щеше да се чуди дали Дениъл вече бе започнал да строи своята къща.

В самозащитата си Ана започна да избягва контакти дори с Майра, макар че приятелката й изпращаше дълги писма. Когато пристигна телеграмата, осъзна, че повече не можеше да се крие. Телеграмата гласеше: „Ако не искаш да ме видиш на стълбите пред вратата си след двадесет и четири часа, обади се. Майра.“

С телеграмата, пъхната сред бележките от семинара по кръвоносната система. Ана спря в междучасието, за да позвъни.

— Ало!

— Майра, ако пристигнеш, няма къде да спиш. Нямам допълнително легло.

— Ана! О, Господи! Бях започнала да мисля, че си потънала в Атлантическия океан. — Ана чу щракането на запалка и поемането на дим от другата страна на слушалката. — Беше ми по-лесно да мисля това, отколкото, че не искаш да отговаряш на писмата ми.