Нора Робъртс - Сега и завинаги

— Извинявай. Бях много заета.

— По-точно се криеш — поправи я Майра. — И го приемам, защото не е заради мен. Но се тревожа за теб.

— Недей! Аз съм добре.

— О, да, разбира се! Знаеш ли колко ти вярвам!

— Не, не съм добре — поправи се Ана, защото това бе Майра.

— Не си се обаждала на Дениъл, нали?

— Не съм. — Тя затвори очи и подпря чело на студения метал на телефона. — Как е той? Виждала ли си го?

— Дали съм го виждала? — Ана почти можеше да види как Майра върти очите си. — Той полудя в нощта, когато ти си отиде. Събуди Хърбърт в два след полунощ. Пита го дали не си у нас. Хърбърт го успокои. Беше направо изумен, искам да кажа, Хърбърт. Оттогава не сме го виждали, но чувам, че прекарва по-голямата част от времето си на Хананис Порт, където строи къща.

— Да, сигурно. — Ана направо си го представи как наблюдава машините и мъжете, който работят.

— Знаеш ли, Дениъл е чул онези приказки на Катлийн Донахю, в нощта на партито!

Ана поклати глава.

— Не. Не ми е казал. О! — Тя си припомни колко ядосан бе Дениъл тогава и как целият му гняв се изля върху нея. Виж ти, това вече обясняваше много неща.

— Чух го да казва на Хърбърт, че ще ти откъсне кокошата шия. Напълно съм съгласна с него. Ала Хърбърт го разубеди, доколкото можа. Човекът смята, че трябва да те предпазва от всеки и от всичко. Звучи много приятно, въпреки че можем да се предпазваме и сами, нали?

— Не мога да се оженя за него само за да ме предпазва — промърмори Ана.

— Не. И макар да съм сигурна, че той си заслужава ритника по задника, мога да се закълна, че сърцето му е горещо. Той те обича, Ана.

— Обича някои части от мен. — Ана затвори очи и си пожела да бъде по-силна. — Извинявай, че те забърках в тази история.

— О, моля те, знаеш колко много обичам да съм забъркана. Искаш ли да дойда?

— Не, наистина. Поне засега. — Като разтърка слепоочия, тя се засмя. — Радвам се, че не отговорих на писмата ти. Да говоря с теб е по-добре от всичко друго на света.

— Тогава дай ми телефона си. Няма причини да не си говорим.

— Нямам телефон.

— Какво? — Настъпи пауза. — Ана, скъпа, но как живееш?

Този път Ана най-искрено се разсмя.

— Тук е доста примитивно. Направо ще се уплашиш, ако видиш апартамента ми. — Тя наистина се зачуди дали Майра би разбрала това, че прекарваше по-голяма част от времето си в библиотеки. — Слушай, обещавам, че ще ти напиша едно дълго-дълго писмо още довечера. И другата седмица ще ти се обадя.

— Добре. Но може ли само да ти дам един съвет. Дениъл е мъж, така че има една крачка предимство. Не го забравяй.

— Благодаря. Предай поздрави на Хърбърт.

— Разбира се. Разчитам на обещанието ти.

— Още тази вечер — отново потвърди Ана. — Чао!

Когато остави телефонната слушалка, за пръв път от доста време се почувства добре. Наистина, беше променила живота си, откакто напусна Бостън. Бе дала под наем апартамента и отговаряше за собствения си успех или грешки Беше време да погледне в лицето факта, че трябваше да направи своя избор. Ако щеше да живее самотно, то трябваше да се справи с това.

Един поглед към часовника й показа, че имаше още десет минути преди следващия час. Този път тя излезе навън, за да се наслади на прекрасния есенен ден, вместо да побърза към другата сграда и да зарови лице в книгите.

За миг се закова на място. Сякаш времето се върна назад и й се стори, че вижда Дениъл да я чака пред болницата. Ръцете й стиснаха книгите. Не, това тук не беше Бостън, помисли си тъжно Ана. И не само той имаше открит син автомобил. Тръгна, ала в същия миг се обърна и се върна обратно, за да се увери.

— Искаш ли да се разходим?

При звука на гласа му Ана почувства как сърцето и спира. Когато събра сили да му отговори, лицето й бе бледо, но грееше от щастие.

— Дениъл, какво правиш тук?

Какво значение имаше? Нали беше тук. Стигаше й, че го вижда,

— По всичко изглежда, че те чакам. — Искаше да я докосне, ала ако го направеше, щеше да се размекне. Затова бързо скри ръцете си в джобовете. — Кога свършва последния ти час?

— Какъв час? — Беше напълно забравила къде беше и какво й предстои. — А да, след четиридесет минути. Имам още само един.

— Добре. Ще се върна след час.

Къде да се върне? Изумена, тя загледа той как вдига гюрука и отваря вратата на колата.

Преди да осъзнае какво прави, тя отвори другата врата.

— Ей, къде отиваш?

— Идвам с теб — обяви Ана.

Дениъл я изгледа изненадано.

— А часът?

Тя погледна невиждащо сградата на университета и седна в колата.