Нора Робъртс - Сега и завинаги

И в този момент се задави, защото Майра лисна чашата си в деколтето й.

— О, Боже, колко съм несръчна — завъртя се на токчетата си тя, като огледа доволно щетите по роклята на Катлийн. Това, което видя, я задоволи. — Чувствам се като муле. Ела, Катлийн, ще се почувствам по-добре, когато те изстискам.

— Мога и сама — рече през зъби Катлийн. — Стой далеч от мен.

Майра запали цигара и издуха дима към тавана.

— Както кажеш.

Смятайки, че бе задължена като домакиня, Ана хвана ръката на Катлийн.

— Ела, ще ги покажа пътя.

— Свали си ръцете от мен! — изсъска злобно Катлийн. — Ти и твоята незаменима приятелка! Вървете по дяволите! — След което се завъртя и си тръгна.

— Е, няма що, много незабележимо — въздъхна Ана. — Не говорихме ли преди малко да си внимателна?

— Ти се благодари, че не я лиснах в лицето. Но да ти кажа правичката, много ми се искаше. И то отдавна. За пръв път се чувствам доволна и в ролята на справедливата богиня на възмездието. — Тя се усмихна широко на Ана. — Дали имам време за още едно питие преди вечеря? Това отиде на вятъра.

Вероятно ако Дениъл не бе забелязал инцидента с Катлийн Донахю, той би се държал по-друг начин. Ако гневът му не бе избухнал, връзката им щеше да продължи гладко, както и преди. Но за съжаление не стана така. През останалата част от вечерта Дениъл се опити да запази спокойствие и да бъде любезен домакин. Гостите напуснаха дома му добре нахранени и доволни. Една изчака да се затвори вратата зад последния от тях.

— Трябва да поговорим — рече на Ана той, преди дори да бе въздъхнала с облекчение.

Макар да бе накрая на силите си, тя кимна. Другите можеше да бъдат заблудени от външния му вид, но не и Ана. С мълчаливо съгласие го последва по стълбите до спалнята.

— Нещо те разстрои — започна тя и седна на ръба на стола, въпреки че копнееше да се събуе, съблече и строполи на леглото. — Знам, че правиш някаква сделка с губернатора. Да не би нещо да не е наред?

— Моят бизнес е наред. — Той отиде до прозореца и запали пура. — Проблемът е в личния ми живот.

Ана скръсти ръце в скута си, което бе сигурен знак на нерви.

— Аха. Разбирам.

— Нищо не разбираш. — Той се обърна към нея, готов за кавга. — Ако разбираше, нямаше да се държиш като магаре на мост. Женитбата ни вече щеше да бъде факт.

— Просто факт — повтори тя и се помъчи да си припомни, че с гняв нищо не се постига. — Дениъл, нашият най-голям проблем изглежда е различното ни отношение към брака. И аз не го приемам просто като факт, а като най-важната стъпка, която човек прави в живота си. Не мога да направя такава стъпка с теб, докато не съм сигурна.

— Изобщо някога ще станеш ли сигурна! — изстреля той.

Ана навлажни устните си. Зад нарастващия гняв чувстваше съжаление и разочарование.

— Не знам. Не мога да ти отговоря.

Гневът, който бе потискал през цялата вечер, го превзе.

— Така… Няма нужда да ми даваш обещания, Ана. Нищо не искам от теб.

— Казах ти, че преди да ти обещая, ми трябва време. Не ти ли давам всичко, Дениъл?

— Не е достатъчно. — Той дръпна от пурата, като я гледаше през цигарения дим.

— Съжалявам. Ако можех, щях да ти дам повече.

— Ако можеш ли? — Гневът направо го заслепяваше. — Ако можеш, значи? Нищо не те спира, освен магарешкия ти инат.

— Ако това е истина, значи съм най-голямата глупачка на света. — Ана стана, защото искаше да го погледне в лицето. А също така трябваше да погледне и нещата в лицето. — И най-вероятно съм точно такава, защото очаквам да обърнеш на моите нужди и амбиции същото отношение и внимание, каквото на своите собствени.

— И какво общо има това с женитбата ни?

— Всичко. Само след девет месеца ще получа дипломата си.

— Някакъв си лист хартия — пренебрежително изсумтя Дениъл.

Всичко в нея се преобърна от възмущение. Тя самата се превърна в парче лед. Гласът й, изражението й, очите й.

— Парче хартия ли? Чудя се дали би нарекъл своите полици, ипотеки и договори парчета хартия. Те са толкова важни парчета, че дори не искаш да говориш с мен за тях. Или може би текстилната фабрика, за която ме попита губернаторът тази вечер? Вероятно не смяташ че съм достатъчно интелигентна, че да разбера твоята работа.

— Никога не съм се съмнявал в твоята интелигентност — отвърна рязко той. — Какво общо имат полиците и ипотеките с нас двамата?

— Те са част от теб, така както и моята диплома ще бъде част от мен. Посветих години от живота си, за да я получа. Мислех, че ще можеш да разбереш това.