Нора Робъртс - Сега и завинаги

— Много важно. Ще взема записките от някого. Мога да си позволя да отсъствам.

Но не можеше да си позволи да остане дори минута разделена с него.

— Не си от тези, които бягат от лекции.

— Така е. — Лекомислено захвърли учебниците на седалката. — Апартаментът ми е наблизо. Можем да пием кафе. Само завий вляво от болницата и…

— Знам къде е апартаментът ти — прекъсна я той, ала не каза, че го знаеше още преди да бе изсъхнало мастилото върху договора й за наемането му.

Петте минути шофиране не бяха достатъчни за мислите, които летяха в главата й. Какво трябваше да прави? Как да се държи с него? Учтиво? Беше ли все още сърдит? За пръв път, откакто го познаваше, Ана не можеше да прецени настроението му. Нервите й бяха опънати до крайност. Тя се опита да изглежда спокойна.

— Не очаквах никого — извини се Ана, докато се изкачваха по стълбите на втория етаж. — Не обръщай внимание на безпорядъка.

— Ако имаше телефон, можеше да те предупредя, че идвам.

— Телефонът не ми липсваше досега — каза тя и отвори вратата. — Влизай.

В мига, в който Дениъл влезе, Ана осъзна колко миниатюрен всъщност бе апартаментът й. Във всекидневната, ако разпереше ръце, той направо можеше да докосне стените.

Имаше диван, малка масичка и лампа и досега тя си мислеше че няма нужда от нищо друго.

— Сядай — покани го, като си помисли, че сама се нуждае от същото. — Ще направя кафе.

Преди да изчака отговор, отиде в кухнята. Дениъл остана сам и най-после отпусна ръце. Не беше виждал наистина толкова малка стая, но бе очарован.

Имаше шарени възглавнички върху дивана и купа с мидени черупки върху масичката. Освен това във въздуха се носеше нейното ухание. Същото, което все още обитаваше осиротялата му спалня. Не можеше да седи, нито да чака в тази стаичка сам. Затова скочи и отиде в кухнята. При Ана.

Не можеше да си представи как бе възможно някой да готви на толкова малко място, но тя явно го правеше. На масата до прозореца имаше портативна пишеща машина и куп листи и книги. В чашата стърчаха моливи.

Ала от него нямаше и следа. Никакъв спомен, нищо. Почувства го и му стана много мъчно.

— Кафето ей сега ще бъде готово — рече Ана, за да наруши тишината. Ето, той беше тук, а тя нямаше достатъчно време. Не можеше да знае, че той чувстваше същото. — Нямам нищо друго, което да ти предложа. Не съм пазарувала тази седмица.

Беше нервна, осъзна Дениъл, долавяйки интонацията на гласа й. Погледна ръцете й и видя, че треперят, докато вземаше чашите. Почувства как възлите в стомаха му се отпускат малко. Как искаше да я докосне! Той придърпа един стол и седна.

— Изглеждаш бледа, Ана.

— Не съм излизала много на слънце. Програмата ми е прекалено натоварена през първите седмици.

— А уикендите?

— Тогава ходя в болницата.

— Аха. Ако ще ставаш доктор, може сама да си поставиш диагнозата.

— Все още не съм доктор. — Тя остави кафето, сетне се поколеба и седна срещу него. Все едно не бяха се разделяли. И все пак не беше същото. — Днес говорих с Майра. Каза ми, че си започнал строежа на къщата в Хайанис Порт.

— Да. — Бяха изкопали и положили основите. Но това нищо не означаваше. Абсолютно нищо. — Ако спазим сроковете, основната част ще бъде готова за обитаване следващото лято.

— Сигурно си доволен. — Кафето й горчеше и тя го бутна встрани.

— Имам плановете в колата. Искаш ли да ги видиш?

Ана вдигна глава и Дениъл прочете в очите й изумление.

— Разбира се, че искам.

За миг той стисна ръце до болка. Беше хазартен играч, нали така? Е, тогава трябваше да използва предоставените му шансове.

— Мисля да си купя офис в града. Малък, но цената на собствеността в близките пет-седем години ще скочи двойно. Имам проблеми с текстилната фабрика. Баща ти работи по въпроса, така че ще започнем производство през пролетта.

Тя продължи да го гледа втренчено.

— Защо ми казваш всичко това?

Той замълча за миг. Не правеше лесно изповеди. Но очите й бяха толкова тъмни, тъжни и пълни с очакване. И Дениъл осъзна, че я желае и се нуждае от нея повече от гордостта си.

— Никой мъж не обича да си признава, че е сгрешил. Ала повече от това не обича да вижда как неговата жена му обръща гръб, защото той не може да си го признае.

— Не съм ти обърнала гръб.

— Само си отиде.

Ана преглътна.

— Добре де, отидох си. Отидох си от себе си. Разбираш ли, че преди пет минути ти ми даде повече, отколкото за цялото време, през което бях с теб?

— Не съм предполагал, че фабрики и лихви биха те интересували. — Той понечи да стане, сетне промени решението си, като видя очите й. — Не би ли ми казала какво мислиш?