Нора Робъртс - Сега и завинаги

Тя изглежда много изморена, помисли си Дениъл. Сетне осъзна колко стар и изтощен се чувства. Ядоса се на слабостта си и се опита да се поизправи и да седне, ала не можа. При това си усилие обаче докосна неволно бузата на Ана и тя моментално се събуди.

— Дениъл! — Пръстите й се преплетоха с неговите. За секунда видя на лицето й изписани страх, облекчение, болка, изтощение и сила. С огромно усилие на волята Ана потисна импулса си да отпусне глава на гърдите му и да се разплаче. — Дениъл, познаваш ли ме? — попита професионално тя, а гласът й бе така спокоен, както първият път, когато заговори с него.

Макар да му костваше усилие, той вдигна вежди.

— Защо, по дяволите, да не познавам собствената си жена, с която съм преживял петдесет години?

— Защо наистина — съгласи се Ана и притисна устни към неговите.

— Ще ти бъде по-удобно, ако дойдеш при мен в кревата — усмихна се Дениъл.

— Може би, по-късно — обеща тя и вдигна единия му клепач, за да разгледа окото му.

— Престани да ме разглеждаш и изследваш. Искам истински доктор — опита се да се намръщи Дениъл.

Ана натисна бутона на звънеца до леглото.

— Ясно ли виждаш?

— Виждам достатъчно добре това, което трябва да виждам. Например, че си толкова красива, колкото и първата вечер, когато танцувахме валс.

— Значи имаш халюцинации — отговори сухо Ана и се обърна към влязлата в стаята сестра. — Моля, съобщете на доктор Файнстайн, че господин Макгрегър е буден и иска истински доктор.

— Да, доктор Макгрегър.

— Обичам ги всички, когато те наричат така — промърмори Дениъл и затвори очи. — Какви са повредите, Ана?

— Беше контузен. Имаш три счупени ребра и…

— Не по мен. По колата — нетърпеливо я прекъсна той.

Като прехапа език, Ана скръсти ръце.

— Ето на, това е! Ти няма да се промениш никога. Чудя се защо ли толкова се тревожа за теб. И съжалявам, че повиках децата.

— Децата ли? — Светлината в очите му може и да не бе така ярка, както обикновено, но беше там. — Ти си повикала депата?

— Да, ала ще трябва да им се извиня за това.

— Те тук ли са?

Познаваше тактиката му много добре.

— Разбира се.

— Какво си мислела да правиш, бдение при мъртвеца ли?

— Трябва да сме подготвени за всичко, дори и за най-лошото. — Ана пооправи завивката му.

Той се намръщи, но успя да направи жест към вратата.

— Какво чакаш още, извикай ги!

— Те са у дома. Не им позволих да останат тук през нощта.

Устата му остана отворена.

— У дома, значи? Искаш да кажеш, че не са останали тук? Оставили са умиращия си баща на смъртния му одър и отишли да пият скоч?

— Да. Много са коравосърдечни, Дениъл. Метнали са се на баща си. Ето го и доктор Файнстайн. — Тя го потупа по ръката, като се упъти към вратата. — Ще ви оставя сами.

— Ана!

Тя спря и се усмихна.

— Да?

— Не се бави много.

Видя го такъв, какъвто винаги е бил — арогантен, властен и изискващ подчинение.

— Нима някога съм го правила?

Ана отиде в собствения си кабинет. Заключи вратата и избухна в ридания. Най-сетне си позволи лукса да се наплаче. Беше стискала тази буца в гърдите си цели двадесет и четири часа. И друг път бе плакала зад тази врата, загубвайки пациент. Сега плачеше от облекчение, което бе толкова голямо, че не можеше да бъде описано, и от любов, която бе толкова силна, че не можеше да бъде потисната. След това наплиска лицето си със студена вода и взе телефона.

— Ало — отговориха от другата страна.

— Кейн!

— Да, мамо, тъкмо щяхме да звъним. Как е татко?

— Иска да ви види. Страхува се, че сте му изпили уискито.

Синът й изруга и тя почувства облекчението в гласа му.

— Кажи му, че не сме пили нито глътка. Ти добре ли си?

— Страхотно. Моля те, нека Рина да ми донесе дрехи за преобличане.

— След половин час сме при теб.

— Срам и позор! Човек трябва да заумира, че да дойдат децата му да го видят! — Подпрян с възглавници, Дениъл клатеше глава и драматично хапеше устни.

— Хайде, хайде! Няколко счупени ребра! — изкоментира Серина и го ощипа по крака. Не бе спала цяла нощ от притеснения.

— Ха! Кажи го на доктора, който е напъхал тази тръба в гърдите ми! И дори не си довела внук ми! — Той я изгледа строго, сетне се обърна към Кейн. — Нито пък ти внучката ми. Ще отидат в казармата или в колеж, преди да ги видя отново. Дори няма да знаят кой съм!

— Успокой се, показваме снимката ти на Лора всяка седмица — успокои го Кейн, като продължаваше да държи ръката на жена си, чудейки се дали щеше да издържи през последните двадесет и четири часа без нейното внимателно и нежно присъствие. — Нали, скъпа?