Нора Робъртс - Сега и завинаги

Как можеше да й обясни, че само като я гледа и дъхът му спира? Нищо че познаваше всеки сантиметър от тялото й. Сигурно беше права, когато го обвини, че иска да я показва навсякъде. Когато едни мъж притежава нещо толкова красиво, той трябва да се похвали. Дениъл не можеше да обясни чувствата, които го вълнуваха.

— Толкова много ми харесва, че бих искал вечерта вече да е свършила.

Ана се завъртя леко, за него и за себе си.

— Изглеждаш добре с вечерния костюм. Един елегантен варварин.

— Варварин ли? — вдигна вежди Дениъл.

— Никога не се променяй! — Тя протегна ръце към него. — Всичко друго може да промениш, ала това недей.

Той вдигна ръцете й за целувка.

— Съмнявам се, че бих могъл да променя нещо от себе си. Така, както ти не можеш да промениш поведението си на дама. Дори след като изпиеш бутилка вино и изядеш цяла тава пай с праскови.

Ана се опита да бъде сериозна, но не можа.

— Никога ли няма да го забравиш?

— Не, разбира се. Това бе една от най хубавите нощи в живота ми. Луд съм по теб, Ана.

— Така казваш. — Тя вдигна сплетените им пръсти до лицето му. — Това също е нещо, което не искам да промениш.

— Няма. Радвам се, че си сложила камеята.

Той докосна украшението на шията й.

— Тя означава много за мен, Дениъл.

— Но не искаш да вземеш пръстена.

— Дениъл…

— Не искаш пръстена — продължи той. — Сега ще се радвам, ако вземеш това. — Дениъл извади кутия от джоба си. Ана скръсти ръце умолително.

— Ти не трябва да ми купуваш подаръци.

— Това вече съм го чувал. Може би затова толкова искам да ти купувам подаръци. Защото ме разсмиваш всеки път, когато ти купя нещо — засмя се той.

— И това вече си го казвал.

Тъй като продължи да се усмихва, Ана взе кутийката.

— Благодаря. — Отвори я и не можа да промълви нито дума.

— Нещо не е ли наред?

Тя успя само да поклати глава. Перли и диаманти, чисти, кристално прозрачни, арогантни в красотата си. Обеците лежаха в кадифеното си легло и сякаш излъчваха огън.

— Дениъл, те са просто… — Ана поклати отново глава зашеметена. — Толкова са красиви! Не знам какво да кажа.

— Вече го каза. — Той взе с облекчение кутийката от ръцете й и извади обеците. — Трябва да благодариш на Майра. Тя каза, че нещо класическо и блестящо най-много ще ти прилича.

— Тя ли? — промърмори Ана, докато Дениъл поставяше обеците на ушите й.

— Ето, така. — Той отстъпи крачка назад, за да я огледа. — Да, наистина са чудесни и много ти приличат. Може би ще отвлекат вниманието на мъжете от прекрасната ти кожа, която така щедро си предоставила на погледите им.

Смеейки се, Ана пипна ръце към ушите си.

— О, това наистина е една много уважителна причина.

— Доста е потискащо, когато се огледам и забележа някой, който не откъсва очи от теб.

— Не ставай глупав! — Тя му подаде ръка. — Предлагам ти да слезем долу, защото гостите всеки момент ще пристигнат. Иначе Макгий ще ни се кара, че сме закъснели и сме били невъзпитани.

— Тъй. — Те излязоха от стаята и Дениъл й предложи ръката си. — Едва ли, защото вече си го омагьосала и го въртиш на пръста си както си знаеш.

— Не знам за какво говориш — погледна го невинно Ана.

— Не знаеш, значи! И защо за теб по средата на седмицата има палачинки? Нещо, което никога не е правено за мен.

— Ето че стигнахме. — Тя спря пред вратата. — Обещай ми да не зяпаш по жените, дори и по конгресменшата Стиърс.

— Никога не зяпам по жените — излъга той и тръгна да посрещне първите гости.

След около двадесет минути голямата приемна бе пълна с хора и шумни разговори. Макар да знаеше, че са в центъра на вниманието, Ана преминаваше без притеснение от група към група. Нямаше нужда от предупреждението на майка й, че решението й ще изненада много хора и ще я постави в центъра на градските клюки. Но тя не се интересуваше от хорското мнение.

Поздравът на Луиз Дитмайър бе малко сух, ала Ана не му обърна внимание, нито се засегна и продължи да бъбри с приятели. Неведнъж забеляза любопитни погледи, насочени към нея. Беше достатъчно да ги посреща спокойно. Това бе нейният отговор. Дори и не предполагаше, че самоувереността, както и естественото й поведение, допринасяха повече за потушаване на клюките, отколкото властта на Дениъл в обществото или името на родителите й.

Единствената сянка по време на вечерта дойде от страна на губернатора, който й зададе въпрос относно мнението на Дениъл за текстилната фабрика. Та как можеше да му отговори, когато дори не знаеше за какво става дума? Той никога не бе споменавал нищо и тя трябваше да изслуша оценката на губернатора за проекта, който щял да отвори нови работни места за стотици и да донесе добри печалби за щата. Добре, че успя да запази усмивката на лицето си и да импровизира безгрижно. Нямаше време дори да се ядоса, докато представяше губернатора и жена му на другите гости. Само лекичко завидя на губернаторшата, когато я чу, колко компетентно взема участие в разговорите и как добре е запозната с работата на съпруга си. Добре, че си имаше достатъчно ангажименти покрай вечерята, та успя да забрави за инцидента и да го скъта дълбоко в съзнанието си.