Нора Робъртс - Сега и завинаги

Имаше моменти, когато всичко й изглеждаше от ясно по-ясно. Щеше да се ожени за него, щеше да има деца и да сподели живота му. Щеше да стане доктор и да лекува болните. Той щеше да бъде горд от нейните постижения, така както и тя от неговите. Щеше да има всичко, което една жена иска да има. Щеше да има дори повече. Това можеше да стане. Сигурно щеше да стане.

Сетне си спомняше как Дениъл не се интересуваше от работата й в болницата. Спомняше си как се затваряше в офиса си и никога не обсъждаше с нея проблемите си. И как нито веднъж не я попита за медицинските книги, които сега стояха разхвърляни из спалнята му. Нито веднъж не спомена и факта, че тя трябваше да се върне в Кънетикът след няколко седмици. И дали смяташе да тръгне с нея.

Може ли двама души да живеят заедно, да се обичат и да не споделят това, което е най-важно за тях? Ако намереше отговор на този въпрос, щеше да престане да си задава останалите.

Ана тръсна глава и подкара по алеята. Трябваше да престане да мисли. Беше се прибрала в къщи и това бе достатъчно. Когато влезе в кухнята, видя Сали, наведена над тигана върху печката.

— Ти трябва да си почиваш!

— Вече достатъчно си починах. — Без да се обърне, жената посегна към каната с кафе. — Малко закъсняхте днес.

— Имаше катастрофа. Беше пълно с пострадали. Трябваше да остана и да помогна.

Сали напълни чашата с кафе и я сложи на масата.

— По-добре да ги шиете.

С лека въздишка Ана седна и взе кафето.

— Така е. Много ми е криво, че трябва да правя само дребни неща. Не ми дават да премеря дори едно кръвно.

— Скоро ще можете да правите всичко, което искате.

— И аз все това си повтарям. Още една година, само една. Но съм така нетърпелива, Сали.

— Вие и господин Макгрегър имате много общи черти. — Сали сипа кафе и за себе си. — Той се обади да предупреди, че ще закъснее и каза да вечеряте, ако не можете да го чакате. Ала мисля, че се надява да го изчакате.

— Ще го изчакам. Боли ли те ръката?

— Само малко, когато се събудя сутрин, или когато я понатоваря през деня. — Сали вдигна ръката си и огледа големия белег. — Много красив бод. Дори аз не бих направила по-хубав. — Тя се засмя и наведе ръка. — Но едва ли шиенето на кожа прилича на бродиране.

— Техниката е много подобна. — Ана я потупа по ръката. — След като Дениъл ще закъснее, ние с теб можем да прегледаме списъка на гостите и да подготвим менюто за другата седмица. Имам някои идеи, ала ако ти имаш пред вид нещо специално, то… — Ана спря и задуши из въздуха. — Сади, какво печеш във фурната?

— Пай с праскови. По рецептата на баба ми.

— О! — Ана затвори очи и се наслади на миризмата, която се носеше из кухнята. — Горещ пай с праскови! Колко ще закъснее Дениъл?

— До осем.

Тя погледна часовника си.

— Знаеш ли, струва ми се, че определянето на менюто ще ме изтощи невероятно много. — Ана стана, за да вземе хартия и молив. — Вероятно ще трябва да се подкрепя с нещо.

— Едно парче пай?

— Би било чудесно!

Когато Дениъл се завърна, Ана все още бе в кухнята. Рецепти, листи и смачкани топки от хартия лежаха в безпорядък на масата, където седяха двете със Сали. Пред тях имаше чиния с остатъци от пай и бутилка бяло вино.

— Не знам доколко ще успеем да впечатлим губернатора — каза Ана с глава, допряна до главата на Сали. — Няма да сервираме специалитет от агнешки дреболии. Знам, че ще позеленея, ако трябва да ям нещо с дреболии. Може би по-добре да бъде гъши пастет.

— Хубав хирург ще излезе от теб, ако си гнуслива.

— Не съм гнуслива по отношение на това, което гледам, нито по отношение на това, което държа в ръце. Но за това, което влиза в стомаха ми, съм много придирчива. Това са различни работи.

— Добър вечер, дами.

Ана вдигна глава и усмивката, която бе готова да цъфне на лицето й, повехна при вида на Дениъл.

— Дениъл! — Тя скочи и взе ръцете му. — Сали и аз правим менюто за официалната вечеря. Тя предложи едно типично шотландско ястие, ала аз настоях за гъши пастет. Мисля, че гостите ни ще останат по-доволни.

— Не разбирам от тези работи. Оставям на вас двете — рече той и се наведе да я целуне. — Нещата се проточиха повече, отколкото предполагах. Радвам се, че си вечеряла и не си ме чакала.

— Не съм вечеряла. — Ана все още го държеше за ръце. Докато седеше, не бе усетила колко е изморена. — Сали и аз само опитахме от пая. Искаш ли?

— По-късно. Бих изпил чаша вино, ако ми оставиш малко. — Очите му бяха зачервени от четенето на ситен шрифт.

Ана погледна почти празната бутилка, чудейки се кога са успели да я изпият.