Нора Робъртс - Сега и завинаги

В подножието ни стълбите той спря и извика.

— Макгий!

Доставяше му детинско удоволствие да чува как гласът му се блъска в стените и се връща с ехото.

— Да, сър. — Макгий безшумно прекоси залата. Беше прислужвал на много джентълмени, ала нито един не бе така необикновен и щедър като господин Макгрегър. Освен това му беше приятно, че работи за земляк-шотландец.

— Ще ми трябва колата.

— Тя е отвън, сър.

— Шампанското?

— Изстудено е, сър.

— Цветя?

— Бели рози, сър. Две дузини, както наредихте.

— Добре. — На половината път към вратата, Дениъл се обърна. — Сипи си уиски, Макгий. После можеш да си вървиш.

Без да променя изражението си Макгий кимна.

— Благодаря, сър.

Дениъл продължи да си подсвирква и излезе навън. Беше купил сребристия ролс-ройс по прищявка, но нямаше причини да съжалява. Назначи градинаря и за шофьор и двамата се радваха като деца на новата сива униформа и шапката с кокарда. Граматиката на Стивън може да му куцаше, ала седнеше ли зад волана, се превръщаше в олицетворение на достойнството.

— Добър вечер, господин Макгрегър — поздрави Стивън и отвори вратата. Сетне излъска дръжката с мека кърпа, преди да я затвори отново. Господарят бе купил ролс-ройс, но Стивън се грижеше за него като за бебе.

След като се настани на луксозната седалка, Дениъл отвори куфарчето си. До театъра имаше петнадесет минути път. Значи можеше да ги използва за работа. Бездействието и мързела бяха останали в старата родина и старото време.

Ако нещата се развиваха според плана, той щеше да има онова парче земя на Хайанис Порт още другата седмица. Онези диви скали, грубите сиви камъни и високата зелена трева му напомняха за Шотландия. Щеше да построи къщата си там. Вече си я представяше съвсем ясно. Нищо нямаше да може да се сравни с нея. След това щеше да я напълни с деца. И Дениъл си помисли за Ана.

Белите рози лежаха на седалката до него. Шампанското се изстудяваше в кофичката с лед. Трябваше само да изтърпи балета, преди да започне обсадата. Вдигна една роза и я помириса. Ухаеше сладко и нежно. Белите рози бяха любимите й цветя. Не загуби много време, за да го научи. Трябва да е много корава жена, за да устои на две дузини бели рози. Да устои на лукса, който й предлагаше.

Дениъл остави розата при другите. Вече бе взел своето решение. Не след дълго щеше да я принуди и тя да вземе своето. Доволен, той затвори куфарчето. В същия момент Стивън спря колата пред театъра.

— След два часа — нареди Дениъл на шофьора. Сетне отново взе една роза от купа. Нямаше да е лошо да започне кампанията малко по-рано.

Театърът бе пълен. Дългите шумолящи вечерни рокли в пастелни цветове контрастираха с черните вечерни костюми на мъжете. Накъдето да се обърнеше, виждаше блестящи скъпоценности — перли, диаманти, изумруди. Въздухът ухаеше на парфюми.

Дениъл се разхождаше сред тълпата. Размерите и фигурата, както и небрежните му маниери, привличаха погледа на не една жена. Той ги приемаше с усмивка и лека досада. Жена, която лесно се впечатлява, лесно се и отегчава. Дивите страсти и бързата смяна на настроения не бяха от чертите, които умният мъж иска половинката му да притежава. Особено ако той самият е предразположен към тях.

Докато се разхождаше, доста хора го спираха и поздравяваха или разменяха по някоя дума с него. Дениъл бе радушен и общителен човек, обичаше хората и за него не бе проблем да завързва познанства било във фоайето на театъра, било на скелето на някой строеж. Тъй като беше до мозъка на костите си бизнесмен, можеше да говори за едно, а в същото време да мисли за съвсем друго. Не смяташе това отношение спрямо събеседника за нечестно. Напротив, намираше го за практично. Така че докато спираше да се види с някого тук, или да побъбри с друг там, непрекъснато се оглеждаше за Ана.

Когато я видя, бе поразен така, както на летния бал. Беше облечена в синьо. Много бледо синьо, което правеше кожата й да блести като мляко. Косата й бе прибрана назад в кок, така че лицето й бе открито и приличаше повече от всякога на лицето върху камеята на баба му. Дениъл почувства прилив на желание, дълбоко и силно, каквото не бе изпитвал досега. Ала търпеливо изчака, докато тя обърна глава и очите им се срещнаха. Ана не пламна в червенина, нито започна да флиртува с очи, както правеха другите жени. Просто спря сериозния си поглед върху него и той почувства възбуда и желание да се хвърли в битката. Тръгна към нея.

Приближи бавно, така че никой не би могъл да го упрекне в грубост или безпардонност. Когато стигна до групичката, игнорира всички и подаде розата на Ана, сякаш бяха съвсем сами.