Нора Робъртс - Сега и завинаги

— Два — поправи я Майра и се наведе напред. — Е?

За да спечели време, Ана се огледа из тихия, елегантен ресторант. Имаше не повече пет-шест посетители, които знаеше по име, някои други само по физиономия. Имаше моменти по време на следването, когато си бе мечтала за този миг. Да седи в луксозен ресторант, а не да си вади очите денонощно над книгите. Но някога, някой ден щеше да постигне и двете.

— Знаеш ли, единственото нещо, което ми липсва в Кънетикът, е да обядвам тук. Радвам се, че ми предложи да дойдем.

— Ана! — Според Майра нямаше смисъл да си губят времето с празни приказки, когато имаше горещи новини за разправяне. — Казвай!

— Какво искаш да ти кажа? — отвърна Ана и видя със задоволство как очите на приятелката й се изпълниха с нетърпение.

Майра си взе цигара от златната табакера, потупа я два пъти и я запали.

— Кажи ми какво се случи между теб и Дениъл Макгрегър снощи.

— Танцувахме валс.

Ана взе листа с менюто и започна да го разглежда. Ала се усети, че потупва с крак, сякаш музиката още звучеше в главата й.

— И после?

Вдигна очи и погледна Майра над листа.

— Какво после?

— Ана! — Майра спря само защото сервитьорът поднесе коктейлите им. После нетърпеливо отмести своята чаша встрани. — Излязохте заедно на терасата и стояхте там сума ти време. Сами.

— Така ли? — Ана отпи от коктейла, реши да си вземе салата и затвори менюто.

— Точно така. — С пресметнато кокетство Майра издуха дима от цигарата си към тавана. — Явно сте намерили обща тема за разговор.

— Така ще да е. — Сервитьорът се върна и Ана поръча салатата си.

Майра поръча омар и си каза, че не бива да пришпорва нещата. Щеше да изкопчи от Ана всичко, което искаше да знае, с малко повече търпение.

— И за какво по-точно си говорехте?

— Доколкото си спомням, една от темите бе женствеността. — Ана отпи още една глътка, но не бе сигурна дали бе успяла да прикрие гнева, който я обзе, като си спомни за спора им. Майра забеляза това, остави цигарата си и вирна носле.

— Допускам, че господин Макгрегър има определено мнение по този въпрос и то не съвпада с твоето.

Ана отпи отново, като се наслаждаваше на вкуса на шампанското, преди да остави чашата на масата.

— Правилно допускаш. Освен това господин Макгрегър е един мнителен грубиян.

Напълно удовлетворена, Майра подпря брадичка с ръка. Лекият воал, прикрепен към шапката, падна над очите й, ала не успя да скрие въодушевлението в тях.

— Почти съм съгласна с определението ти мнителен, но възразявам срещу грубиян. Обясни ми, моля те.

— Той харесва жените, които казват това, което мислят. — Ана спря и продължи гневно. — Ала само до известна степен. И тази степен се определя от него. Поставя знака „стоп“, когато нещо не съответства на величайшето му мнение.

Леко разочарована, Майра сви рамене.

— Като всички мъже. Ти да не би случайно да падаш от небето?

— Не, но всеки път се ядосвам. Такива като него смятат жените за притурка към мъжкото население на света. И то за безсловесна и безмозъчна притурка. — Ана се облегна назад и започна да тропа с пръсти по бялата покривка. — Много сме добри, когато бъркаме манджи, сменяме пелени и топлим чаршафите. Той си мисли, че само за това ставаме!

Удивена, Майра отпи от чашата си.

— Мили боже, та той ти е влязъл под кожата! За отрицателно време!

Ана се облегна назад и се замисли. Не обичаше да губи самообладание и си запазваше това право за случаите, когато ставаше дума за нещо наистина важно. Напомни си, че Дениъл Макгрегър не бе чак толкова важен и не заслужаваше толкова много внимание.

— Той е груб и арогантен — отсече твърдо тя.

Майра се замисли за миг.

— Може би. Ала това не е в негов минус. Предпочитам арогантен мъж пред някой мухльо.

— Мухльо определено не е. Видя ли какъв номер извъртя на Катлийн?

— Не.

— Направи знак на някакъв свой познат да ги раздели, така че остана свободен и дойде да раздели мен и Хърбърт.

— Много хитро. — Майра закима одобрително, сетне се разсмя, като видя изражението на Ана. — Хайде, скъпа, трябва да му се възхищаваш за това. А Катлийн сигурно не е и разбрала какво става, толкова е заета със себе си, горката. — Майра въздъхна от удоволствие, когато й поднесоха омара. — Знаеш ли, Ана, трябва да си поласкана.

— Поласкана ли? — Тя ровеше разсеяно из салатата си. — Защо да съм поласкана? Защото някакъв си огромен самомнителен новобогаташ е предпочел да танцува с мен?

Майра вдъхна дълбоко, за да се наслади на аромата на омара.