Нора Робъртс - Сега и завинаги

— Страхотно! Тръгваме веднага след шоколадовия мус. — Тя повика сервитьора. — Ала това все още не решава проблема с Дениъл Макгрегър.

— С него няма никакъв проблем.

— Охо, аз пък мисля, че има. Шоколадов мус, моля — поръча тя на сервитьора. — И не икономисвайте крема!

Дениъл седеше зад огромното дъбово бюро в своя новообзаведен кабинет и пушеше пура. Току-що бе приключил сделка, от която бе спечелил лъвския дял в една компания, която щеше да произвежда телевизори. Дениъл бе прогнозирал, че само след няколко години тази нова измишльотина щеше да стане основна вещ във всеки американски дом. Освен това на него лично много му харесваше малката кутия с картинки. Доставяше му удоволствие, когато си купуваше нещо за собствено развлечение. Но най-големият му проект в момента бе да изправи на крака разклатената „Олд Лайн Сейвингс енд Лоун“ и да я превърне в най-голямата кредитна институция в Бостън. Вече бе започнал с отпускането на два големи заема и рефинансирането на няколко други. Дениъл вярваше, че влагането на пари в обръщение е доходна операция. Банковият му директор се колебаеше, ала той се надяваше да го пречупи или щеше да назначи друг.

Междувременно имаше да направи едно проучване. Малко по-различно от проучванията, свързани с бизнеса, които правеше обикновено. Но не по-малко важно.

Ана Уитфилд. Знаеше потеклото й, защото баща й бе един от най-известните адвокати в щата. Дениъл почти го бе ангажирал да работи за него, ала сетне реши да наеме младия и по-гъвкав Хърбърт Дитмайър. Сега, когато Хърбърт бе избран за областен прокурор, трябваше да премисли решението си. Може би отговорът бе бащата на Ана Уитфилд. Щеше му се да е самата Ана.

Фамилният им дом ни Бийкън Хил бе построен през осемнадесети век. Прадедите й били патриоти, дошли в новия свят да започнат нов живот. Поколения Уитфилдови бяха солидна част от бостънското висше общество.

Дениъл не уважаваше нищо повече от доброто родословие. Нямаше значение дали е принц или просяк, важното бе да е силен и издръжлив. Ана Уитфилд произхождаше от добър корен. Това бе и първото му условие към бъдещата съпруга. Имаше глава на раменете си. Не му трябваше много време, за да го научи. Макар че следваше нещо толкова странно като медицина, тя бе от първите в курса. Той нямаше намерение да създава малоумни деца. Беше хубава. Един мъж, който търси жена и майка за децата си, трябва да търси хубава жена. Особено с такава мека, нежна и чувствена красота.

Беше също така напориста. Дениъл не искаше жена му да е превзета или сляпо покорна, въпреки че очакваше да приеме безпрекословно факта, че в къщи той ще командва паради.

Имаше около дузина жени, които отговаряха на изискванията му и можеше да ги превземе, но нито едни от тях не притежаваше едно специално качество. Предизвикателството. След като срещна Ана Уитфилд, Дениъл бе сигурен, че тя го притежава. Да бъде ухажван от жена ласкаеше егото му, ала да бъде предизвикван… Това разпалваше кръвта му. А у Дениъл имаше достатъчно шотландска кръв на воини, за да го кара винаги да търси битките и трудните победи.

Ако знаеше нещо, то бе как да подготви почвата, сценария, за да спечели. Първо разучаваше силните и слабите страни на опонента си. Сетне залагаше и играеше и с двете.

И така, той взе телефона, настани се удобно на стола и започна играта.

Няколко часа по-късно, застанал пред огледалото, Дениъл се бореше с възела на черната копринена вратовръзка. Според него единственият проблем, когато човек бе богат, беше, че непрекъснато трябваше да се преоблича. Без съмнение изглеждаше отлично в черно, ала го дразнеше задължителният етикет. Но щом един мъж е решил да ухажва една жена, най-добре ще е да го направи в най-хубавия си официален костюм.

Според информацията, която събра, тази вечер Ана Уитфилд щеше да ходи на балет с приятели. Дениъл си каза, че ще трябва да благодари на счетоводителя си, че го бе абонирал за ложа в театъра. Може и да не беше я използвал особено интензивно досега, ала само заради тази вечер си заслужаваше да я има.

Той си подсвиркваше, докато слизаше по стълбите към първия етаж. Много хора смятаха къщата му с двадесет стаи за прекалено голяма за сам човек, но за Дениъл тя, със своите високи прозорци и тавани, бе крепост. Откакто я имаше повече не сънуваше малката къщички с три стаички, където бе роден и израснал. Къщата казваше всичко, което той искаше да каже — че човекът, който я притежава, е преуспял, има престиж и стил. Без тези неща Дениъл Дънкан Макгрегър щеше да бъде момчето от мините с пълни с въглищен прах дробове и зачервени очи.