Нора Робъртс - Сега и завинаги

— Повечето неща са за това.

Той се усмихна. В полумрака на ложата изглеждаше невероятно мъжествен и хубав.

— Това е важно. Трябва да го запомня, Ана.

Преди да успее да го отблъсне, Дениъл хвана ръката й. И продължи да гледа, без да пуска пръстите й от своите.

По време на антракта не се отдели от нея, като непрекъснато я обслужваше. Така подреди нещата, че стана късно да се опитва да потърси приятелите си и да изгледа втората част с тях. След като заеха отново местата си, Ана си каза, че от учтивост ще остане в тази ложа до падането на последната завеса. Успя да седи изправена и неподвижна първите пет минути, докато прекрасната история не я превзе. Тя се отпусна и забрави да се прави на студена и непревземаема.

Усети как сълзите й за капаха, когато Жизел страдаше. Въпреки че направи опит Дениъл да не забележи, той разбра и без думи й подаде носната си кърпа. Ана я взе с тиха въздишка.

— Толкова е тъжно! — прошепна тя. — Винаги плача, независимо колко пъти съм го гледала.

— Понякога красивите неща са тъжни, за да можем да оценим онези, които не са.

Изненадана, Ана обърна лице, покрито със сълзи. Тези думи не можеха да бъдат произнесени от варварин. Кой знае защо й се искаше да е така. Объркана, обърна очи към сцената.

Когато ръкоплясканията стихнаха и светлините бяха запалени, тя вече се бе успокоила. Дълбоко в нея продължаваха да бушуват чувства, но Ана си каза, че причина бе тъжната история на Жизел. Без да покаже с нищо вълнението си, прие ръката на Дениъл, който й помогна да стане.

— Трябва да си призная, че досега не бях гледал балет. — С изтънчен жест и без предупреждение, той докосна с устни ръката й. — Благодаря, Ана.

Изненадана, тя прочисти гърлото си.

— Няма защо. Ако ме извините, трябва да се върна при другите.

Дениъл я държеше за ръка, докато излизаха от ложата.

— Позволих си волността да кажа на Майра, че ще ви изпратя до вас.

— Вие…

— Това е най-малкото, което мога да сторя — прекъсна я учтиво той. — След като бяхте толкова добра да ми разкажете всичко за балета. Дори се чудя защо не сте се ориентирали към учителската професия.

Така значи, присмиваше й се! Ала това й се бе случвало и друг път. Сега щеше да го отреже и да върви по дяволите!

— Не е възпитано да се решава нещо от името на друг, без да се пита за неговото мнение. Може да имам други планове.

— Аз съм на ваше разположение.

Ана не губеше лесно търпение, но сега бе на път да го загуби.

— Господин Макгрегър…

— Казвайте ми Дениъл.

Тя отвори уста от изненада, сетне я затвори и не продума, докато не се успокои.

— Оценявам високо предложението ви, ала мога да си ида и сама.

— Е, Ана, вие вече веднъж ме обвинихте, че съм грубиян. — Той говореше, като незабелязано я насочваше към автомобила. — Какъв мъж ще съм, ако не ви закарам поне до в къщи?

— Мисля, че и двамата знаем какъв мъж сте.

— Вярно. — Дениъл спря до вратата. — Разбира се, ако се страхувате, ще вземем такси.

— Да се страхувам ли? — Очите й заблестяха. Нямаше значение от какво — от ярост, от раздразнение или от възмущение. На него му харесваше. — Вие какво си въобразявате? Ама че високо самомнение!

— Винаги съм го имал.

С широк жест той й показа вратата, която Стивън държеше отворена. Прекалено ядосана, за да мисли трезво, Ана пристъпи и влезе в колата. Веднага бе зашеметена от силния аромат на рози. Стисна зъби и ги отмести така че да седне в най-далечния ъгъл. Трябваше й секунда време, за да осъзнае, че всъщност Дениъл бе толкова голям, че в случая маневрата й изобщо нямаше значение.

— Винаги ли държите рози в колата си?

— Само когато изпращам красива жена.

Щеше й се да ги изхвърли през прозореца, но сърце не й даде. Какво й бяха виновни цветята, в края на краищата!

— Бяхте планирали всичко внимателно, нали?

Дениъл отвори шампанското.

— Няма смисъл да се планира нещо, ако не е внимателно.

— Майра ми каза, че трябва да бъда поласкана.

— Впечатлението ми от Майра е, че е много умна жена. Къде искате да отидем?

— У дома.

Ана прие виното и се опита да сдържи нервите си.

— Сутрин трябва да ставам рано. Работя в болницата.

— Работите? — Той се обърна към нея, след като остави бутилката в кофичката. — Не ми ли казахте, че има още една година, докато завършите следването си?

— Още една година, преди да получа диплома и да започна практиката. А сега работата ми е да изхвърлям подлоги.

— Това не е нещо, което млада жена като вас трябва да прави. — Дениъл пресуши първата чаша и си сипа втора.