Нора Робъртс - Сега и завинаги

— Ще имам пред вид мнението ви.

— Нима ще кажете, че ви харесва?

— Ще кажа, че ми харесва всичко, което правя, за да помогна на някой, който страда. — Тя също изпи чашата си. — Може би ще ви е трудно да го разберете, тъй като това не е бизнес и не ми носи никакви пари. Това с просто човечност.

Можеше да я поправи. Можеше да й каже, че бе дарил огромни суми за изграждане на медицински център за миньорите в родния му край в Шотландия. Въпреки че счетоводителят му бе против.

Вместо това смени темата с нещо, което щеше да я накара да побеснее.

— По-добре би било да мислите за брак и семейство.

— Защо? Защото жената не може да прави нищо друго, освен да бави едно хлапе, хванало се за полата й, докато другото расте в корема й?

Той вдигна вежди. Смяташе, че бе свикнал на резкия начин, по който американките изразяваха мнението си, но кой знае защо се подразни от начина, по който го направи Ана.

— Не. Защото жените трябва да създадат дом и семейство. Животът на мъжа е лесен, Ана. Той излиза от къщи и печели пари. Жената държи света в ръцете си.

Начинът, по който го каза, не й позволи да изсъска насреща му. Като се мъчеше да остане хладнокръвна, тя продължи.

— Не ви ли е идвало на ум, че не трябва да се прави разлика между мъжа и жената, когато става дума за кариера или семейство?

— Не.

Ана се разсмя и се обърна да го погледне. Добре поне, че беше искрен!

— Разбира се, че не. И защо ли трябва? Послушайте съвета ми, Дениъл. Потърсете си жена, която няма съмнения за ролята си в живота. Намерете такава, която няма да търси вятърни мелници, за да се сражава с тях.

— Не мога.

Тя се усмихна, ала усмивката й бързо повехна. Онова, което видя в очите му, я паникьоса и в същото време развълнува дълбоко.

— О, не! — каза бързо и пресуши чашата си. — Та това е смешно!

— Може би. — Той взе лицето й в ръце и се вгледа внимателно в очите й. — А може би не е. Както и да е, аз те избрах, Ана Уитфилд, и смятам да те имам.

— Не може да се избира жена, както се избира вратовръзка! — Опитваше се да повика на помощ всичкото самообладание и кураж, които имаше, но сърцето й биеше до пръсване.

— Не, не може. — Дениъл почувства неочаквания трепет в гласа й и прокара пръст по лицето й, за да почувства топлината на кожата й. — Защото един мъж не държи на парчето плат толкова, колкото на жената.

— Мисля, че сте полудели. — Тя постави ръце на китката му, ала той не отмести ръката си. — Та вие дори не ме познавате!

— Ще ви опозная.

— Нямам време за това. — Огледа се уплашено и видя, че все още бяха на няколко пресечки от къщата й. Той беше луд, реши убедено Ана. Какво правеше на задната седалка на ролс-ройса с един луд!

Неочакваната й паника приятно го изненада.

— Защо? — промърмори Дениъл, като погали лицето й.

— Заради всичко това. — Вероятно онова, което щеше да му каже, щеше да го разсмее. Може би щеше да изглежда глупава. И какво от това? Щеше да бъде непреклонна. — Рози, шампанско, лунна светлина. Явно е, че се опитвате да бъдете романтичен и аз…

— Защо не замълчиш за малко — каза неочаквано Дениъл и покри устните й със своите.

Ана стисна розите в скута си и едно трънче я убоде. Но тя дори не усети болката. Как можеше да предположи, че устните му са така нежни, така сладки! Мъж с неговите размери би трябвало да бъде несръчен и муден или да я смачка, когато я прегръща. А той го направи така, сякаш го бе правил безброй пъти. Брадата му боцкаше кожата й, пръстите й се заровиха в нея.

Нещо горещо и силно се надигна в тялото й. Желанието и страстта, които бе контролирала така добре, се освободиха от веригите, в които ги бе държала, и превърнаха в лъжа всичко, което бе вярвала за себе си. Ако той беше луд, то и тя бе луда. Със стенание, което бе изпълнено с протест, но и със страст, Ана сграбчи раменете му.

Дениъл очакваше борба или поне негодувание. Мислеше, че тя ще се отдръпне и ще го погледне с един от онези ледени погледи, с които го поставяше на място като наказан в ъгъла немирен ученик. Вместо това Ана се притисна към него и превърна импулсивното му желание в огън. Той не знаеше, че може да съкруши самообладанието му с нежните си деликатни пръсти и да го остави безпомощен и гол. Не знаеше, че ще го накара непоносимо да я желае. Тя беше само една жена, която бе избрал, за да осъществи плановете си за постигане на успех и власт. Не беше си представял, че тази жена ще го накара да забрави всичко и ще иска само да я чувства и вкусва.

Дениъл знаеше какво е да искаш — жени, власт, пари. Сега, когато Ана се притискаше към него, когато ароматът на рози зашеметяваше главата му, а вкусът на устните й — душата му, тя бе всички тези неща, събрани в едно. Да я желае, означаваше да желае всичко останало.