Нора Робъртс - Сега и завинаги

Пулсът й се ускори, кожата й пламна. Тя знаеше, че за подобни реакции имаше както емоционални, така и физически причини. Въпреки че не можеше да мисли за тях точно сега и да даде логично обяснение, Ана не се отдръпна.

— Сигурна съм, че това ви задоволява. Което ме кара да мисля, че продавате всичко, което повече не желаете.

— Казано с две думи, така е, госпожице Уитфилд. И винаги на печалба.

Суетно магаре, помисли си тя и наклони глава.

— Някои могат да помислят това за арогантност, господин Макгрегър.

Тази жена го караше да се смее заради студения, спокоен начин, по който разговаряше и по който изглеждаше, когато съвсем ясно се виждаше как в очите й се разгаряше желание. Беше жена, помисли си той, която можеше да накара мъжа да стои пред вратата й като глупак с букет цветя и кутия бонбони с формата на сърце. Роля, в която никога не бе виждал себе си.

— Когато един беден мъж е арогантен, той е груб, госпожице Уитфилд. Когато богатият е арогантен, това се смята за стилно. Аз съм бил и двете.

Тя почувства в думите му истина, ала нямаше намерение да се предава, нито да отстъпва.

— Странно, аз пък не съм забелязала арогантността да се променя според модата или годините.

Дениъл извади пура, като не сваляше поглед от нея.

— Едно на нула.

Запалката му проблесна, като освети за миг очите му. В този миг Ана осъзна, че въпреки всичко този мъж бе много опасен.

— Тогава вероятно ще трябва да изравним играта. — Достойнството я възпря да продължи това, което въпреки логиката, ставаше все по-интересно. — А сега, ако ме извините, господин Макгрегър, наистина трябва да се върна обратно вътре.

Той хвана ръката й. Жестът му бе груб и собственически. Тя не се отдръпна, нито застина от изненада. Просто го погледна така, както една херцогиня би погледнала селяк. Сблъсквайки се с подобно неодобрение, повечето мъже се предаваха, сваляха ръце и започваха да мънкат извинения. Дениъл се ухили. Ето, това бе момиче, което караше коленете на мъжете да треперят.

— Ще се видим отново, госпожице Уитфилд.

— Може би.

— Ще се видим. — Той вдигна ръката й и я поднесе към устните си. Ана усети лекото докосване на брадата му по кокалчетата на пръстите си и за миг горещото желание, който Дениъл бе зърнал в очите й, избухна в пламъци. — Отново. И отново.

— Съмнявам се, че ще имаме много възможности за контакт, тъй като съм в Бостън само за няколко месеца. Сега, ако ме извините…

— Защо?

Той не пускаше ръката й, което я притесняваше. Но не можеше да си позволи да го покаже.

— Защо какво?

— Защо ще бъдете в Бостън само няколко месеца? — Ако това момиче смяташе да се жени, това променяше нещата. Дениъл я погледна и реши, че всъщност няма да позволи дори една планирана женитба да промени нещата.

— Връщам се в Кънетикът в края на август, за да довърша следването си в медицинския факултет.

— Медицински факултет ли? — Веждите му се събраха. — Нямате намерение да ставате медицинска сестра, нали? — Гласът му бе изпълнен с учудването на мъж, който не разбира и не одобрява жените с професия.

— Не. — Тя се усмихна, когато почувства, че той се успокои. — Не сестра, а доктор. Хирург. Благодаря за танца.

Ала Дениъл отново хвана ръката й, още преди да бе стигнала до вратата.

— Искате да режете и да отваряте вътрешностите на хората? — Смехът му отново прогърмя като гръмотевица. — Вие сигурно се шегувате!

Въпреки че се ядоса, Ана успя да се овладее и показа само лека досада.

— Трябва да знаете, че когато се шегувам, съм много по-интересна. Лека нощ, господин Макгрегър.

— Това е мъжка работа!

— Ценя високо вашето мнение. Ала не съществува така наречената мъжка работа, щом има жени, които могат да я вършат.

Той изсумтя, дръпна от пурата и промърмори.

— Дрън-дрън!

— Отново грубо и невъзпитано, господин Макгрегър. Вие определено сте последователен човек.

Тя премина през вратата, без да се обърне назад. Но не престана да мисли за него. Нахакан, груб, ярък и глупав. Изобщо изключително екзотична птица!

Той също мислеше за нея, докато я наблюдаваше как се движи грациозно сред тълпата. Хладна, спокойна, самоуверена, откровена до грубост и присмехулна. Ставаше за съпруга.

И двамата бяха силно впечатлени един от друг. Или по-точно казано, бяха очаровани.

— Кажи ми всичко.

Ана остави чантата си върху бялата ленена покривка и се усмихна на стоящия до масата сервитьор.

— Аз ще взема един коктейл с шампанско.