Нора Робъртс - Сега и завинаги

— Лицето ви е същото като на камеята, която баба ми носеше на врата си.

Ана леко повдигна вежди и му се усмихна. Като я гледаше, той осъзна, че всъщност бе казал самата истина.

— Благодаря, господин Макгрегър, но по-добре запазете ласкателствата си за Катлийн. Тя е по-податлива към тях.

Облак премина през очите му и Дениъл се намръщи. Изведнъж почувства ярост, ала бързо успя да се овладее, преди Ана да бе забелязала промяната.

— Имаш хаплив език, момиче. Възхищавам се на жени, които казват нещата на място… Но до известна степен.

Почувствала как в нея се надига агресивност и без да може да си обясни причината, тя го погледна право в очите.

— И до каква, ако не е тайна, господин Макгрегър?

— Докато не загубят женствеността си.

Преди да успее да реагира, той я изведе на терасата. До този момент не бе усетила колко горещо и шумно бе в залата. Въпреки това естествената й реакция към който и да било непознат мъж би трябвало да бъде едно хладно извинение, след което да се върне обратно вътре. Вместо това Ана остана навън, а ръката на Дениъл все още бе върху раменете й. Лунната светлина осветяваше градината и я изпълваше с тайнствени сенки, а въздухът непоносимо ухаеше на рози.

— Сигурна съм, че имате собствено определение за женственост, господин Макгрегър. Ала се чудя дали отчитате факта, че живеем в двадесети век.

Харесваше му начина, по който стоеше до него. Независимо и много изправено, въпреки дребния си ръст.

— Винаги съм възприемал женствеността като постоянна величина, а не като нещо, което се променя в зависимост от модата или годините.

— Разбирам. — Ръцете му сякаш стегнаха обръча си. Тя се изтръгна от тях и отиде към края на терасата, по-близо до градината. Тук въздухът беше още по-уханен, а светлината по-приглушена. Музиката звучеше романтично от разстояние.

Мина и през ума, че бе провела разговор, който повече приличаше на спор, с мъж, който току-що бе срещнала.

Ана не се притесняваше от мъже. Беше се научила да се чувства удобно в тяхна компания. Трябваше. Като единственото момиче в курса й се налагаше да се справя с мъжете на собствената им територия и да го прави без да засяга или наранява самочувствието им. През първата година в университета беше успяла да преодолее много критични забележки и недоброжелателно отношение благодарение на спокойствието и съсредоточаването си върху учението. Сега и оставаше само последната година и колегите й, в по-голямата си част, я приемаха. Но тя отлично знаеше какво я очаква, когато започне практиката си. Така че, намекът му, че не е женствена, малко я засегна, ала Ана отдавна бе свикнала с подобни етикети.

— Сигурна съм, вашето становище за женствеността е правилно от ваша гледна точка господин Макгрегър. — Краят на полата й се люшна, когато се обърна към него — Нямам намерение да го обсъждам. По-добре ми кажете какво правите в Бостън.

Той обаче изобщо не я чу. Не чу нито дума от мига, в който тя се обърна към него. Косата й се разпиля като вълна върху белите, гладки рамене. В тясната розова рокля тялото й бе фино като китайски порцелан. Лунната светлина оцветяваше лицето й и то изглеждаше като мраморно, а очите й бяха тъмни като нощта. Човек не чува нищо, освен гръмотевицата, когато е ослепен от светкавица.

— Господин Макгрегър? — За пръв път откакто излязоха на терасата, Ана се почувства неловко. Този мъж беше огромен, беше непознат и освен това я гледаше така, сякаш бе загубил ума си. Всъщност не знаеше колко близо бе до истината. Тя сви рамене и си напомни, че може да се справи с всяка ситуация. — Господин Макгрегър! — повтори настойчиво.

— Да. — Дениъл прогони с мъка фантазиите си и пристъпи към нея. Ана облекчено въздъхна. Той не изглеждаше никак опасен, когато стоеше наблизо. И очите му бяха много красиви. Всъщност, имаше съвсем прости генетични причини те да имат невероятен цвят. Можеше да напише реферат по този въпрос. Но бяха наистина красиви.

— Вие работите в Бостън, нали?

— Така е. — Вероятно причината бе в светлината. Тя изглеждаше така съвършена, така прелъстителна и съблазнителна. — Купувам. — Дениъл взе ръката й, защото този контакт му бе жизнено необходим. И защото част от него искаше да се увери, че бе истинска, а не видение. — Продавам.

Ръката му бе гореща и внимателна, както когато танцуваха. Ана издърпа своята.

— Колко интересно. Какво купувате?

— Всичко, което поискам. — Усмихна се и пристъпи по близо. — Всичко.