Нора Робъртс - Нощен патрул

— Предполагам, че Денвър не е в безопасност без теб.

Може и да бе уморена, ала въпреки това долавяше добре сарказма.

— Точно така. Блекхоук. Без моето зорко око градът е в хаос. Това е тежък товар, но все някой трябва да се нагърби с него. Спри на ъгъла, моят блок е на половин пряка.

Той не й обърна внимание, мина светофара и плавно спря до тротоара пред сградата.

— Добре. Благодаря. — Али протегна ръка да вземе чантата си от пода.

Той вече бе излязъл от колата и я обикаляше. Може би умората бе причината да реагира толкова бавно, сякаш се движеше не във въздух, а в гъст захарен сироп. Ала Джона хвана дръжката от външната страна на вратата й секунди преди тя да хване дръжката отвътре.

Около пет секунди се бориха за надмощие. Накрая Али изръмжа апатично и го остави той да й отвори вратата.

— Ти какво, да не си от друг век? Изглеждам ли ти неспособна да се справя със сложния механизъм на една автомобилна врата?

— Не. Изглеждаш ми уморена.

— Е, наистина съм уморена. Така че, лека нощ.

— Ще те изпратя.

— Няма да се борим.

Но Джона тръгна до нея и, дяволите да го вземат, бе до входа една крачка преди нея. Без да казва нищо, само я погледна с невъзможно зелените си очи и й отвори вратата.

— След малко ще трябва да направя реверанс — процеди тя през зъби.

Той се ухили, пъхна ръце в джобовете си и прекоси с нея фоайето.

— Оттук вече мога да си стигна.

— Ще те изпратя до вратата ти.

— Да не сме били на среща!

— Липсата на сън те прави раздразнителна. — Влезе с нея в асансьора. — Не, чакай, ти винаги си раздразнителна. Грешката е моя.

— Аз не те харесвам. — Али натисна бутона за четвъртия етаж.

— Слава Богу, че изяснихме това. Бях се уплашил, че си започнала да се влюбваш в мен.

Движението на асансьора разклати и без това вече нестабилното й равновесие. Тя залитна и Джона я хвана за рамото.

— Престани.

— Не.

Али се опита да се отскубне, той я хвана по-здраво.

— Не се притеснявай, Флечър. Ти спиш права. Кой номер е твоят апартамент?

Бе прав и бе глупаво да се преструва, че не е така, или да си го изкарва на него.

— Четиристотин и девет. Пусни ме, а? След два часа сън ще съм съвсем добре.

— Не се и съмнявам. — Ала не я пусна, когато вратата на асансьора се отвори.

— Няма да влизаш.

— Е, имах планове да те метна на рамо, да те хвърля в леглото и да правя каквото си искам с теб. Следващия път. Ключа?

— Моля?

Очите й с цвят на прегорял мед бяха замъглени, нежната кожа под тях потъмняла. Вълната от нежност, която се надигна в него, бе пълна изненада и усещането съвсем не бе приятно.

— Миличка, дай ми ключа си.

— О, колко съм глупава. — Тя извади ключа от джоба на сакото си. — И не ме наричай миличка.

— Имах предвид детектив Миличка. — Чу я как се подсмихна, докато той отключваше вратата. Извади ключа от ключалката, хвана ръката й, сложи го вътре и затвори пръстите й около него. — Лека нощ.

— Аха. Благодаря, че ме докара. — Тъй като това изглеждаше нещото, което трябваше да направи, Али затвори вратата под носа му.

Но какво лице, мислеше тя, докато залиташе към спалнята си. Такова опасно лице би трябвало да се регистрира като оръжие. Една жена, която повярва на такова лице, отива там, където й е мястото.

И вероятно се наслаждава на всяка минута.

Али смъкна сакото си и изохка, докато събуваше обувките си. После нави будилника и падна по лице на леглото. И моментално заспа.

Четири и половина часа по-късно довършваше сутрешната си среша в заседателната зала в полицейското отделение. И четвъртата си чаша кафе.

— Ще обиколим квартала — каза Али. — Може да имаме късмет. В такива райони хората се грижат един за друг. Трябва да е имало някаква кола, с която престъпниците са стигнали до къщата и са изнесли поне част от откраднатите вещи. Спортното беемве, което са отмъкнали, не може да отиде далеч. Имаме пълното му описание и сме го обявили за общонационално издирване.

Лейтенант Киники кимна. Той бе набит мъж на около четиридесет и пет години, който харесваше как пагоните седят на раменете му.

— „Небесен огън“ е ново поле за действие за тях. Искам двама души да отидат да проучат нещата там. Неофициално облекло — добави той. — Да не вдигаме шум.

— Хикмън и Карсън проверяват заложните къщи, натискат известните прекупвачи на крадени вещи. — Али погледна към двамата си помощници.

— Засега нищо — вдигна ръце Хикмън. — Ние с Лидия имаме някои сигурни източници и сме вдигнали пара. Никой нищо не знае. Обзалагам се, че този, който стои зад това, има външен канал.