Нора Робъртс - Нощен патрул

— Не иска да дойде. Винаги ми е благодарил за поканата и е казвал, че е зает.

— Седемнадесет години. — Али лениво забарабани с пръсти по волана. — Трябва да е бил много зает. Е, някои хора не искат да си общуват с ченгета.

— Някои хора — отвърна Бойд — си определят граници и никога не ги прекрачват. Той може да се срещне с мен в полицейското управление. — Споменът го накара да се усмихне. — Това не му харесваше, обаче той го направи. Срещали сме се на бира, на кафе, в гимнастическия салон. Ала Джона никога не е идвал в моя дом. Би приел това като прекрачване на границата. Никога не съм го убеждавал, че не е така.

— Странно, прилича ми на човек, който се смята достатъчно добър за всичко и за всеки.

— Той е противоречива личност. И много малко неща, свързани с него, са прости.

Али позвъни и трябваше да признае, че бе изненадана, когато Джона вдигна телефона в офиса си.

— Обажда се Флечър. Не мислех, че си дневна птица.

— Не съм. Някои дни са изключение. С какво мога да ви бъда полезен, детектив?

— Можеш да слезеш долу и да ме пуснеш да вляза. Ще бъда там след десет минути.

— Няма да ходя никъде. — Той изчака един миг. — Е, какво носиш?

Тя се ядоса на себе си, задето се разсмя, и се надяваше, че бе успяла да сподави смеха си.

— Полицейската си значка — отвърна и затвори телефона.

Джона остави слушалката, облегна се назад и за свое удоволствие си представи Алисън Флечър само с детективска значка и нищо друго. Образът се появи пред очите му, прекалено ясен, прекалено примамлив, и го накара да скочи от бюрото.

Не можеше да си представя дъщерята на Бойд гола. Не можеше, повтори си той, да си фантазира по какъвто и да било начин за дъщерята на Бойд. Нито да се чуди какъв вкус биха имали устните й. Или какъв аромат би намерил върху кожата й точно под извивката на тази упорита брадичка.

Господи, искаше му се да забие зъбите си там, точно там. Само веднъж.

Забранен плод, каза си Джона и закрачи из стаята, защото нямаше кой да го види. Алисън Бойд бе забранен плод и следователно още по-примамлива. Дори не бе негов тип. Може би той харесваше дългокраки блондинки.

Може би харесваше умни и решителни дългокраки блондинки. Ала предпочиташе по-дружелюбни жени.

По-дружелюбни и невъоръжени жени, помисли си развеселено.

Не можеше да я изхвърли от главата си и най-ясният и непреодолим образ бе меката и временна — бе сигурен в това — крехкост, когато бе заспала в колата му.

И никога не бе устоявал пред хора в нужда, напомни си Джона и вдигна щорите на прозореца в кабинета си. Което би трябвало да разреши проблема му с Алисън. Въпреки краткият период на уязвимост рано тази сутрин, умопомрачителната детективка бе всичко друго, но не и човек в нужда.

Тя имаше нужда от него, отново временно. А когато си свършеше работата, те двамата щяха да се върнат в различните кътчета на различните си светове. И това щеше да бъде краят.

Видя я как спира колата си пред клуба. Поне имаше достатъчно ум в главата днес да дойде с кола, отбеляза той, а не да обикаля из цял Денвър.

Без да бърза, слезе да я вземе.

— Добро утро, детектив. — Огледа крещящата й червено-бяла кола. — Хубава кола. Това ли е новият полицейски автопарк? О, чакай, къде ми беше умът? Татко ти те е подпомогнал.

— Ако мислиш, че можеш да се заяждаш с мен заради една кола, ще останеш разочарован. Никой не може да се заяжда както цял полицейски район, пълен с ченгета.

— Ще се упражнявам. Хубав плат — отбеляза Джона и потърка между палеца и показалеца си ревера на кафявото й сако. — Наистина хубав.

— Значи и двамата харесваме италиански дизайнери. Можем да сравним гардеробите си по-късно.

Понеже знаеше, че това ще я ядоса и понеже му харесваха златистите отблясъци в очите й, когато бе ядосана, той направи една крачка и препречи пътя й.

— Да видя значката ти.

— Стига, Блекхоук.

— Не, дай да я видя.

Али присви очи зад тъмните си очила, извади значката от джоба си и я пъхна в лицето му.

— Видя ли я?

— Да. Номер тридесет и едно шестстотин двадесет и осем. Ще пусна тото и ще играя с твоите числа.

— Ето още нещо, което може да искаш да видиш. — Тя извади съдебното постановление и му го протегна.

— Бързо работиш. — Друго не бе и очаквал. — Влизай. Тъкмо преглеждах лентите. Изглеждаш отпочинала — отбеляза Джона, докато вървяха към асансьора.

— Отпочинала съм.

— Някакъв напредък?

— Разследването върви.

— Хм, полицейски отговор. — С жест я покани в асансьора. — Май доста време прекарваме по асансьори. Теснотия.