Нора Робъртс - Нощен патрул

— Би могъл да направиш на сърцето си една услуга и да се качиш по стълбите.

— Моето сърце никога не ми е създавало проблеми. А твоето?

— Живо и здраво, благодаря. — Вратите се отвориха и Али излезе. — Я, наистина си пуснал тук слънчева светлина. Шокирана съм. Дай лентите. Ще ти издам разписка.

Днес не си бе сложила парфюм, забеляза той. Само кожа и сапун. Странно, колко еротично можеше да бъде това.

— Бързаш ли?

— Часовникът върви.

Джона влезе в съседната стая. След кратка вътрешна борба тя се приближи към вратата. Това бе малка спалня. Малка, забеляза Али, защото две трети от нея бе леглото.

Широко черно легло, без табли.

С любопитство вдигна поглед и бе леко разочарована, че на тавана няма огледало.

— Би било прекалено очевидно — обясни й той, когато погледът й се върна към очите му.

— Леглото само по себе си е знак. Очевиден.

— Ала не и суетен.

— Хм. — За развлечение огледа стаята. На стените имаше доста черно-бели фотографии в рамки. Произведения на изкуството, интересни и всичките посветени на нощния живот.

Разпозна двама от фотографите и сви устни. Значи човекът имаше усет към изкуството, и то добър вкус, призна тя.

— Имам тази снимка. — Посочи изображението на старец с окъсана сламена шапка, заспал на изронени бетонни стълби, все още стиснал в ръка хартиена кесия. — Шейд Колби. Харесвам работите му.

— Аз също. Както и работите на жена му, Браянт Мичъл. До тази снимка е една от нейните, възрастните хора, които се държат за ръка на автобусната спирка.

— Доста голям контраст, отчаяние и надежда.

— Животът е пълен и с двете.

— Очевидно.

Али продължи да обикаля. Имаше гардероб, затворен, заключена врата и до нея нещо, което вероятно беше баня. Помисли за сексуалните вибрации, за които бе говорила Лидия Карсън. О, да, тази стая бе пълна с тях, само дето не пушеше.

— А тук какво има? — Посочи с пръст към друга врата.

Вместо отговор той с жест я покани да види сама.

Тя отвори вратата и въздъхна от удоволствие.

— Ето това вече е нещо. — Напълно оборудваният гимнастически салон я привличаше много повече от леглото с размер на малко езеро.

Джона я гледаше как прокарва пръст по уредите, как повдига гирите, как разсеяно се върти в кръг. Много показателно, помисли той, че изсумтя, като видя леглото, а само дето не се просълзи при вида на неговия гладиатор.

— Имаш сауна? — Али залепи нос върху малкото прозорче на дървената врата и в гърдите й се надигна завист.

— Искаш ли да я опиташ?

Тя обърна глава, колкото да му хвърли един поглед. И отново изсумтя.

— Това е доста голямо разточителство, след като на две минути път имаш фитнес клуб с всички услуги.

— Първо, фитнес клубовете имат членове. Освен това имат работно време. Това второ. А и не обичам да използвам чужди уреди.

— Това трето. Ти си придирчив човек, Блекхоук.

— Така е. — Джона извади от хладилната витрина бутилка вода. — Искаш ли?

— Не. — Али остави гирата и тръгна към вратата. — Е, благодаря за екскурзията. А сега лентите, Блекхоук.

— Да, часовникът върви. — Той отвори бутилката и отпи. — Знаеш ли какво ми харесва в работата нощем, детектив Флечър?

Тя демонстративно насочи поглед към леглото и после обратно към него.

— О, мисля, че мога да си представя.

— Е, и това го има, но нещото, което наистина ми харесва в нощната работа, е че винаги е това време, което искаш да бъде. Моето любимо време е три часът. За повечето хора това е трудно време. Ако не го проспят, това е времето, когато съзнанието се събужда и започва да се тревожи какво човек е свършил или не е свършил този ден, или какво ще свърши или няма да свърши следващия или по-следващия, и така до края на живота.

— А ти не се тревожиш за вчера или за утре.

— Ако го правиш, губиш много от настоящето. То е прекалено малко, за го заобиколиш.

— Аз нямам много настояще, за да седя тук и да философствам с теб.

— Почакай една минутка. — Джона се приближи до нея и се облегна на едната страна на вратата, докато Али се облягаше на другата. — Повечето хора, които идват в моето заведение, са нощни птици, или поне такива, които биха искали да си спомнят кога са били нощни птици. Повечето сега имат работа, която си плаща усилията и ги прави отговорни граждани.

Тя взе от ръката му бутилката с вода и отпи.

— Твоята работа си плаща усилията.

Той се засмя. Внезапната промяна на настроението бе едно от нещата, които го привличаха към нея.

— Искаш да кажеш, че аз не съм отговорен гражданин? Моите адвокати и счетоводители не биха се съгласили с теб. Ала аз имах предвид, че хората идват тук, за да забравят за малко за своите отговорности. За да забравят, че часовникът върви и че трябва да са на работа в девет сутринта. Аз им давам място без часовници… Поне до последната поръчка.