Нора Робъртс - Нощен патрул

— Добре. В това има определено предимство.

Поддавайки се на импулса, той я улови между колата и тялото си. Духаше лек ветрец, точно колкото да донесе до него аромата й. Луната бе почти пълна, достатъчно ярка, за да проблясва като сребро в очите й. Моментът, реши Джона, сякаш го изискваше.

— Може да има повече от едно предимство.

Трепетът, който пропълзя по гръбнака й, я ядоса.

— Дръпни се, Блекхоук.

— Бет стои до бара, а тя има романтично сърце, въпреки всичко, което й се е случило. Надява се на нещо, една дълга, бавна целувка, от тези, които сгряват кръвта и те карат да въздишаш.

Докато говореше, ръцете му се плъзнаха нагоре по бедрата й, до точно под гърдите. Устата й пресъхна, а в сто маха й се надигна копнеж.

— Ще трябва да я разочароваш.

Той насочи поглед към устните й.

— Бет не е единствената. — Ала я пусна и отстъпи крачка назад. — Не се безпокой, детектив. Никога не налитам на полицаи и на дъщери на приятели.

— Значи имам двойна защита срещу твоя див и неустоим чар.

— Това е добре и за двама ни, защото определено ми харесваш. Качваш ли се?

— Да, качвам се. — Тя влезе в колата и изчака вратата да се затвори, преди да издиша въздуха, който дълго бе задържала.

Откъдето и да се бе взел този изблик на страст в нея, той просто трябваше да си отиде. Успокой се, заповяда си Али, но сърцето й се блъскаше бясно в гърдите. Успокой се и се съсредоточи върху работата.

Джона седна до нея, раздразнен, че пулсът му не бе съвсем равномерен.

— Накъде? — Тя издекламира адреса, той запали и й хвърли един ядосан поглед. — Това са почти два километра. Защо, по дяволите, си дошла пеша?

— Защото имаше задръстване. Така беше по-бързо. И са само десет преки.

— Това е просто глупаво.

Али имаше готов отговор, отровата му пареше езика й.

Обърна се към Джона и в продължение на няколко секунди не усети, че вибрира мобилният й телефон, защото мислеше, че самата тя трепери от гняв.

Измъкна го от чантата си и провери кой я е търсил.

Джона я остави пред хубава едноетажна къща в скъп квартал, удобно разположен близо до магистралата. При нормално движение пътуването до центъра би отнело по-малко от двадесет минути.

Семейство Чембърс, както установи Али, бяха симпатична богата двойка, и двамата адвокати на по малко повече от тридесет години, професионалисти без деца, които изразходваха хубавия си доход за удоволствията от живота.

Вино, дрехи, бижута, изкуство и музика.

— Взели са диамантените ми обици и часовника ми „Картие“. — Маги Чембърс изтри очите си и седна в огромния хол, или по-скоро в това, което бе останало от него. — Не сме прегледали всичко, ала на тази стена имаше литографии от Дали и Пикасо. А в онази ниша имаше скулптура от Ерте, която купихме преди две години на един търг. Джо колекционираше копчета за ръкавели. Не знам колко беше събрал, но имаше едни диамантени, едни рубинени според зодията му и няколко антикварни.

— Те са застраховани. — Съпругът й хвана ръката й и я стисна.

— Няма значение. Не е същото. Тези неща бяха в нашата къща. В нашата къща, Джо, и те са взели нашите неща. По дяволите, откраднали са моята кола. Чисто новото ми беемве, а то не беше и на две хиляди километра. Обичах тази глупава кола.

— Госпожо Чембърс, знам, че ви е тежко.

Маги Чембърс насочи поглед към Али.

Обирали ли са ви някога, детектив?

— Не — Али за момент опря бележника на коляното. — Ала съм работила по много обири, кражби, измами.

— Не е същото.

— Маги, тя просто си върши работата.

— Знам. Извинете. Знам — Маги Чембърс скри лицето си в ръце, пое въздух и бавно издиша. — Просто съм в шок. Не искам тази нощ да спя тук.

— Няма нужда да спим тук. Ще отидем на хотел. Какво още ви трябва, детектив… Флечър, нали така?

— Да. Само още няколко въпроса. Вие казахте, че и двамата цяла вечер не сте били вкъщи.

— Да, Маги днес спечели едно дело и решихме да излезем да го отпразнуваме. Повече от месец се занимаваше с него. Отидохме с приятели в клуб „Небесен огън“. — Докато говореше, той успокоително галеше жена си по гърба. — Пийване, вечеря, малко танци. Както казахме на другия полицай, когато се върнахме, беше почти два часът.

— Имаше ли някой, освен вас двамата ключ?

— Нашата икономка.

— Знаеше ли тя и кода за алармената инсталация?

— Разбира се. — Джо замълча и стреснато премигна. — Слушайте, Керъл ни чисти вече почти десет години. Тя е практически като член на семейството.