Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Ала нали бе казал, че не рисува картини, спомни си Джени объркана. Изглежда беше вярно, иначе защо ще му трябват пергел и триъгълник? Освен това Грант седеше с лице към стената и… Какво всъщност правеше?

Преди тя да продума, той вдигна глава. Погледите им се срещнаха в огледалото пред него.

Грант не бе могъл да спи. Не бе могъл да лежи до нея, без да я желае. Някак, по някое време през нощта, се беше убедил, че трябва да се разделят и че той можеше да го преодолее. Джени живееше в друг свят, не само в друга част на страната. Блясъкът бе част от живота й — блясък, признание и тълпи от хора. Простотата беше част от неговия — простота, уединение и анонимност. Тези неща не се смесваха.

Беше станал по тъмно, заблуждавайки се, че ще може да работи. След два часа безплодни усилия най-сетне започваше. А сега тя бе тук, в ателието му — онази част от живота му, която бе решен да запази отделно и само за себе си. Бе искал когато Джени си тръгне, той да има поне едно убежище

Твърде заинтригувана, за да усети досадата му, тя прекоси стаята.

— Какво правиш?

Грант не отговори Джени застана до него и се наведе над листа хартия. Беше разчертан със светлосини линии и разделен на пет части. Дори след като видя рисунките в първата част, тя не бе сигурна какво гледаше

Не беше чертеж, разбира се. Комерсиално, може би рекламно изкуство? Прехласната, Джени се приведе още по-ниско над листа. Позна фигурката.

— О! Комикси — Доволна от откритието си, тя се приближи още повече. — Ами че аз съм виждала тази поредица стотици пъти. Обожавам я! — Засмя се и отмести косата си зад раменете. — Ти рисуваш комикси.

— Да. — Той не искаше Джени да бъде доволна, нито впечатлена. Това беше работата му, нищо повече. Съзнаваше, че ако не я накара да си отиде сега, днес, никога нямаше да може да го стори. Грант остави четката.

— Значи така се прави — продължи тя, очарована, пленена от изкуството му. — Тези сини линии помощни ли са? Как успяваш да намираш идеи всеки ден от седмицата?

Той не искаше тя да разбира. Разбереше ли, почти невъзможно щеше да бъде да я отблъсне.

— Това ми е работата — отговори сухо. — Зает съм, Джени. Имам срокове.

— Извинявай — започна тя, след това съгледа хладината в очите му. Внезапно осъзна, че Грант бе крил от нея тази основна част от живота си. Не беше й казал, при това съвсем умишлено. Заболя я. Заболя я силно.

— Защо не ми каза?

Той знаеше, че Джени ще попита, но вече не бе уверен в истинския отговор. Вдигна рамене.

— Не е ставало дума.

— Не е ставало дума — повтори тя тихо, като го гледаше втренчено — Не, предполагам, че си се погрижил за това. Защо?

Как можеше да й обясни, че му беше навик? Можеше ли да й каже чистата истина, че така бе свикнал да пази работата си, както и почти всичко друго, за себе си, че го бе сторил, без да мисли? И после бе продължил, механично, като защитна реакция. Така нямаше опасност да й даде всичко, а нали това го ужасяваше. Не, беше късно за обяснения. Време беше да си спомни правилото си да не ги дава на никого.

— Защо да ти казвам? — отвърна Грант рязко. — Това е моята работа, тя няма нищо общо с теб.

Лицето й изгуби цвета си, обаче той тъкмо ставаше от табуретката и не забеляза.

— Нищо общо — едва прошепна Джени. — Рисуването е важно за теб, нали?

— Разбира се — сопна се Грант. — Това е професията ми. Това е душата ми.

— Да, предполагам. — Тя усети студена вълна да я залива, докато се вкочани. — Сподели леглото се с мен, ала не и това.

Жегнат, той се извърна към нея. Раненото изражение на очите й беше най-страшното нещо, пред което се бе изправял.

— Какво общо има едното с другото, по дяволите? Какво значение има как си изкарвам хляба?

— Няма значение какво работиш. Нямаше да има значение, дори ако не вършеше нищо. Ти ме излъга.

— Никога не съм те лъгал! — извика Грант.

— Може би аз не разбирам тънката граница между заблудата и лъжата.

— Виж какво, работата ми е лична. Така искам аз. — Обяснението дойде въпреки волята му, гневно и разгорещено — Рисувам, понеже обичам да го правя, не защото съм длъжен или защото търся признание. Не изнасям лекции, не давам уроци и интервюта, понеже не искам да ме тормозят. Предпочитам анонимност — както ти си избрала публичността. Така ми харесва. Това си е моето изкуство, моят живот. Така и смятам да запазя нещата.

— Ясно. — Джени бе съсипана от болка, вцепенена от студ. Познаваше мъката достатъчно отблизо, за да разбере какво чувства. — И да ми кажеш, да го споделиш с мен, би се равнявало на публичност. Истината е, че ми нямаш доверие. Не вярваш, че бих пазила съкровената ти тайна и уважила начина ти на живот.