Нора Робъртс - Зовът на сърцето

И Джени четеше, ден след ден.

— Рано си станала. Джени.

Нечия ръка докосна рамото й. Тя се извърна и видя Джъстин.

— Ранобудна съм. — Усмихна се. — Обрах казиното ти.

Той отвърна на усмивката, докато я преценяваше с внимателен поглед. Джени беше все тъй бледа, както когато ненадейно се появи в хотел „Команчи“. Бледността подчертаваше тъмните кръгове на безсъние под очите. Имаше ранен вид, който той позна, понеже също беше силно влюбен. Каквото и да бе станало между нея и Грант, то я беше белязало.

— Какво ще кажеш да закусим? — Джъстин обгърна раменете й преди тя да успее да отговори и я поведе към кабинета си.

— Не съм гладна, Джъстин — подзе Джени.

— Не си гладна вече две седмици. — Прекосиха външните офиси и влязоха в личния му кабинет, където той натисна бутона на асансьора си. — Ти си единствената братовчедка, която обичам, Дженвиев. Уморих се да гледам как чезнеш пред очите ми.

— Не чезна! — възмути се тя, после опря глава на рамото му. — Няма нищо по-неприятно от това, някой да се мотае наоколо и да се самосъжалява, нали?

— Адски досадно е — съгласи се Джъстин с усмивка и я напъха в клетката, след което се качи и той. — Колко пари ми ограби?

Отне й секунда да усети, че умишлено бе сменил темата.

— Не знам, към пет-шестотин.

— Ще пиша закуската в сметката ти — закани се Джъстин.

Смехът и прегръдката й го зарадваха. Вратите на апартамента му се отвориха пред тях

— Типично по мъжки — каза Серина. — Да цъфне в ранни зори с дивна хубавица, докато жена му си стои вкъщи и сменя пеленки.

Тя държеше гукащия Мак.

Джъстин се усмихна.

— Няма нищо по-лошо от ревнива жена.

Серина елегантно изви вежди и сложи бебето на ръцете му.

— Твой ред е — рече тя и се строполи в креслото. — Никнат му зъбки — обяви на Джени. — И не го понася геройски.

— А ти — да — забеляза Джъстин. Синът му се опита да успокои раздразнените си венци на рамото му.

Серина се усмихна, сгъна крака под себе си и се прозя.

— И това ще мине. Вие двамата яли ли сте?

— Току-що поканих Джени да закуси с нас.

Серина улови многозначителния поглед на мъжа си. „Принудих“ щеше да бъде по-подходяща дума.

— Добре — отвърна тя и вдигна слушалката на телефона. — Едно от предимствата да живееш в хотел е обслужването по стаите.

Докато Серина поръчваше закуска за трима, Джени се разходи из апартамента. Стаите и харесваха, преливаха от топлина и цвят, бяха обзаведени с вкус. Не приличаха на хотелски стаи. Бебето гукаше, докато Джъстин си играеше с него на дивана. Мелодичният глас на Серина нареждаше на служителите долу в кухнята.

Ако обичаш достатъчно, мислеше Джени, взирайки се в прозореца, ако желаеш достатъчно, можеш да свиеш гнездо навсякъде. Рина и Джъстин бяха го направили. Където и да решеха да живеят, по какъвто и да е начин, те бяха семейство. Беше тъй просто.

Джени знаеше, че те заедно се грижеха за детето, за казиното и за хотела. Бяха едно цяло. Сигурно помежду им имаше и различия, както във всяка връзка, особено когато и двете страни бяха със силни характери. Обаче те ги преодоляваха, защото всеки от тях бе готов на компромиси.

Не бе ли и тя готова на това? Би могла да ходи в Ню Орлийнс само на гости, за да се вижда със семейството си и да събужда стари спомени, ако имаше нужда. Можеше да си направи дом на онзи каменист бряг в Мейн — за Грант, заедно с Грант. Щеше да даде толкова много от себе си, стига той да отвръщаше със същото. Може би Грант просто не умееше да дава. Тя трябваше да се примири с това и най-сетне да затвори вратата след себе си.

— Океанът е чуден… — обади се Серина зад нея.

— Да. — Джени се извърна. — Свикнах да го гледам. Разбира се, винаги съм живяла до река.

— Там ли се връщаш?

Джени отново се загледа през прозореца.

— В края на краищата, да.

— Ще направиш грешка, Джени.

— Серина — намеси се Джъстин, но тя го сряза с недвусмислен поглед.

— По дяволите, Джъстин, та тя е отчаяна! Само един твърдоглав мъж може да доведе една жена до такова състояние! Нали, Джени?

С унил смях тя прокара ръка през косата си.

— Така е.

— И обратното — напомни Джъстин.

— А ако твърдоглавият мъж прекалено се инати — продължи Серина — жената трябва да го пришпори малко.

— Той не иска да бъде с мен — изрече Джени бързо, после замлъкна. Болеше я, ала можеше да го каже. Време беше. — Не истински, не достатъчно. Той просто не пожела да повярва, че ще преодолеем трудностите. Не споделя с мен, сякаш е решен да не го прави. Изглежда, че се сближихме против волята му. Той не иска да е влюбен в мен, не иска да зависи от никого.