Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Докато говореше, Джъстин взе Мак и го занесе в съседната стая. Чу се дрънкалка.

— Джени — каза той, след като се върна. — Знаещ ли какво се е случило с бащата на Грант и Шелби?

Тя въздъхна и се отпусна в креслото до прозореца.

— Загинал е, когато Грант е бил на седемнайсет.

— Убили са го — поправи Джъстин и видя как по лицето й се изписа ужас. — Сенатор Робърт Кембъл. Ти си била дете, но може би си спомняш.

Джени помнеше смътно. Новините за покушението, телевизионните репортажи, шума около делото… И Грант е бил там, когато се е случило. Нали така бе казала Шелби? Баща им е бил убит пред очите им.

— Господи, трябва да с било кошмарно.

— Раните могат да оставят белези — продума Джъстин, като потъркваше разсеяно ребрата си. Жест, който жена му разбираше. — Алън ми каза, че Шелби е носела страха и мъката със себе си дълго време. Не ми се вярва за Грант да е било по-различно. Понякога… — Той отправи поглед към Серина. — Понякога те е страх да се приближиш прекалено много, защото може да се изгориш.

Серина мушна ръката си в неговата.

— Видяхте ли, той и за това не ми беше казал. — Джени заби пръсти в облегалката на креслото. Болеше я за него — за момчето и за мъжа. — Не искаше да ми се довери, да ми позволи да го разбера. А тайните са като стена помежду ни.

— Не вярваш ли, че те обича? — попита Серина внимателно.

— Не достатъчно — поклати глава Джени.

— Шелби се обади снощи — рече Серина. Закуската пристигна. Докато Джъстин отваряше вратата, тя поведе Джени към малка трапезария. — Грант неочаквано ги навестил преди няколко дни.

— Той…

— Не — изпревари я Серина. — Вече се е върнал в Мейн. — Шелби каза, че я затрупал с въпроси. Естествено, тя не могла да му отговори. Чак когато говори с мен, разбра къде си. — Джени се намръщи, ала не продума. — Попита дали следиш онези комикси, „Макинтош“. Отне ми два часа да се досетя защо ще ме пита това.

Джени я погледна въпросително.

— Май не те разбирам. — Без да го съзнава, тя се опитваше да пази тайната на Грант.

Серина взе каната, оставена от сервитьора.

— Кафе, Вероника?

Джени се засмя и кимна.

— Бързо вдяваш, Рина.

— Луда съм по загадки и главоблъсканици.

— Последния път се карахме за това. — Джени наля сметана в кафето си, след това се заигра с дръжката на чашата. — През всичкото време той не ми каза какво работи. После, когато съвсем случайно узнах, ужасно се ядоса, все едно бях му се натрапила, стъпила в забранена зона. А аз така се бях зарадвала. Мислех, че хвърля таланта си на вятъра и когато разбрах, че прави нещо толкова хубаво… — Тя замлъкна. — Той така и не ме допусна до себе си.

— Може би не си го помолила достатъчно високо — предположи Серина.

— Ако ме отблъсне пак, Рина, ще се разпадна. Тук не става въпрос за гордост, а за сила.

— Виждал съм как пред откриване на изложба толкова нервничиш, че ти прилошава — напомни й Джъстин. — Но винаги издържаш докрай.

— Едно е да изложиш чувствата си на показ пред публика, друго е да ги рискуваш, като ги предложиш на един човек, който може да ги отхвърли, и да загубиш всичко. Имам една изложба през ноември — Джени се заигра с яйцата в чинията си — Върху нея трябва да се съсредоточа сега.

— Хвърли един поглед на това. — Джъстин й подаде страницата с комикси от сутрешния вестник

Джени не искаше да чете, ала не можа да се сдържи.

Неделният епизод беше голям и цветен. Макинтош обаче изглеждаше блед и омърлушен. Сивите тонове говореха за тъга и самота. Тя се възхити на умението на Грант да улавя вниманието на читателя и да насочва настроението му.

В първото квадратче Макинтош седеше сам. Опрял лакти на колене и с брадичка, клюмнала на дланите. Не бяха необходими думи да предадат покрусата. Той веднага будеше съчувствие. Кой беше смазал клетия човечец този път?

На вратата се чука и той измънква: „Да“. Дори не помръдва, когато влиза Иван, руският емигрант, в обичайното си фанатично американско облекло. Този път е надянал каубойски ботуши и шапка.

„Ей, Макинтош, имам билети за баскетбол. Хайде да отидем да гледаме мажоретките.“

Мълчание.

Иван придърпва един стол и килва шапката си. „Ти можеш да купиш бирата — «американския начин на живот». Ще вземем твоята кола.“

Мълчание.

„Обаче аз карам“, заяви Иван бодро, побутвайки Макинтош с върха на ботуша си.

„А, здравей“ Макинтош се съживява за секунда, после пак застива.

„Ей, братле, има ли ти нещо?“

„Вероника ме заряза“.