Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Истината е, че моят начин е противоположен на твоя. — Болката го раздираше. Той я отблъскваше, усещаше го. И, както я отблъскваше, умираше да си я върне обратно. — Невъзможно е да съчетаят твоите нужди с моите и да оцелеем. Не става дума за доверие.

— Винаги става дума за доверие — възрази тя. Грант я гледаше както при първата им среща — беше ядосаният, враждебен непознат, който искаше да го оставят на мира. Джени бе натрапница тук, както в онази далечна нощ, по време на бурята. Тогава поне не го обичаше.

— Трябваше да научиш значението на думата любов, преди да я употребиш, Грант. Или може би всеки от нас трябваше да узнае разбирането на другия за нея. — Гласът й се изравни, както когато се сдържаше с всички сили. — За мен тя означава доверие, компромис и необходимост. Тези неща не се отнасят за теб.

— По дяволите, не ми казвай какво мисля. Компромис ли? — Той закрачи из стаята. — Какво разбирателство бяхме могли да постигнем ние? Ти би ли се омъжила за мен, би ли се покрила тук? И двамата знаем, че дори да опиташ, пресата ще те надуши. Би ли искала аз да живея в Ню Орлийнс, докато работата ми се разпадне и се побъркам от желание да се махна?

Грант се обърна към нея, като застана с гръб към източния прозорец и изгряващото слънце заблестя около него.

— Колко време ще мине, преди някои любопитен журналист да се разрови в миналото ми? Имам си причини да се държа настрана, по дяволите, и не съм длъжен да ги оправдавам.

— Не си. — Тя си каза, че няма да плаче, защото почнеше ли, нямаше да спре. — Така и няма да получиш отговор на всички тези въпроси, защото никога не ги сподели с мен. Нито тях, нито причините ти. Това, струва ми се, е достатъчно показателно.

Джени се извърна, излезе от стаята и се спусна по дългата вита стълба. Не побягна, докато не се озова в прохладното утро навън.

Джени погледна картите си и премисли. Деветка и осмица. По-добре да спре на седемнайсет, още една карта би била глупав риск. Тя реши, че животът е пълен с такива, и подаде знак на крупието. Четворката, която изтегли, я накара да се усмихне иронично. Имаше късмет на карти…

Какво търсеше на маса за блек-джек в седем и петнайсет сутринта в неделя? Е, все пак беше удобен начин да си губи времето. По-добър от това, да крачи напред-назад или да блъска по възглавницата. Вече беше опитала и двете. Само че невероятният и късмет през последния час не бе я развеселил. Тя беше в някакво мрачно настроение и всъщност би предпочела да губи поголовно. Така щеше да има нова кука, на която да окачи депресията си.

Джени нервно размени чиповете си и напъха печалбата в чантата си. Може би щеше да я проиграе на зарове после.

В казиното бяха останали само шепа посетители. Дребничка стара дама седеше пред игрален автомат и го тъпчеше с монети. Отвреме-навреме Джени чуваше звън на метал във ваничката. По-късно изискана зала щеше да се препълни и тя щеше да се загуби в дима и шумотевицата. Сега обаче застана до широката стъклена стена и се загледа в морето.

Заради него ли бе дошла тук, вместо да се върне у дома? Когато хвърляше куфара си в багажника, единствената й мисъл бе да се прибере в Ню Орлийнс и да възобнови живота си там. Почти неусетно бе кривнала от пътя. И макар вече да беше тук две седмици, не можеше да излезе на плажа. Гледаше и слушаше морето. Ала не можеше да отиде при него.

Защо се измъчваше така? Защо се придържаше толкова близо до онова, което винаги щеше да и напомня за Грант? Защото, призна си Джени, колкото й да се бе убеждавала в противното, тя още не можеше да приеме всичко за свършено. За нея бе също тъй непосилно да се върне при него, както и да се доближи до синьозелената вода. Той я бе отблъснал и болката я караше да се чувства куха.

Обичам те, обаче…

Джени не го разбираше това. Любовта означаваше, че всичко бе възможно. Любовта означаваше да се направи всичко възможно. Ако неговата любов беше истинска, Грант също би го разбрал.

Поне да бе устояла на желанието да потърси Макинтош във вестника. Нямаше да види онази смешна, нелепа, горчива историйка, в която той среща Вероника. Беше се смяла, после бе заплакала. С какво право я използваше в комиксите си, след като не бе споделил себе си с нея? А бе я използвал няколко пъти, в десетки вестници из страната, където читателите следяха главозамайващия романс на Макинтош със сексапилната, чаровна Вероника.

Беше забавно, а сатирата и циничните нотки го правеха още по-смешно. Беше човешко. Грант бе отразил наивността и клопките на влюбването по начин, който всеки мъж и всяка жена биха разбрали. Всеки път, щом погледнеше комиксите. Джени разпознаваше по нещо, което бяха правили заедно или което тя бе казала, само че леко преиначено, представено от особен ъгъл. Макар че зорко пазеше личния си живот от очите на околните, Грант разкриваше емоционалните си перипетии чрез Макинтош.