Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Грант…

— Не говори. — Той я сложи да седне на леглото и свали обувките й. Ръцете му ламтяха да вземат, да грабят, но Грант ги насилваше да се движат бавно и плавно. Седна до нея, положи ги на раменете й и след това ги спусна по ръцете й, като докосна с устни нейните.

Целувката беше лека, ефирна, ала Джени усещаше пулсиращата страст, която прикриваше. Тялото му беше напрегнато. Той захапа и засмука долната й устна, потърка с палци китките й. Не беше в ласкаво настроение, обаче се стараеше да бъде нежен. Тя усещаше мириса на морето по него и си спомни за първия път, когато се бяха любили бурно на тревата, а над тях просветваше и гърмеше. От това се нуждаеше Грант сега. Когато пулсът й започна се удря в палците му, Джени разбра, че и тя искаше същото.

Тялото й не се стопи, а се изви. Джени простена, притегли го към себе си и притисна устни към неговите.

Той беше като мълния, като лава и като ураган, когато я прикова с тежестта си към леглото. Ръцете му настървено търсеха, намираха, дърпаха дрехите й, сякаш не успяваше да я докосва достатъчно бързо. Загуби контрол, а миг по-късно — тя също и те се сплетоха в задушаваща любовна прегръдка.

Настояваха, изискваха един от друг. Пръстите им натискаха, устните и опустошаваха. Разхвърляха дрехите напосоки в стремежа да превземат гореща, влажна плът. Допирът не бе достатъчен, трябваше да вкусят гладката, солена от морето кожа и знойната страст.

Дива, необуздана страст и пъклено желание. Грант и Джени им се предадоха и взеха един от друг. Взетото биваше възстановявано, отново и отново, докато се любеха с неистовата енергия на отчаянието. Нетърпеливи пръсти я завладяха. Ненаситна уста го покори. Властваше не той или тя, а примитивният им инстинкт.

Бързо, накъсано дишане, тръпнеща кожа, упойващи аромати, ухание на море и желание. Замаяха ги и ги направиха едновременно пленници и господари. Очите им се срещнаха веднъж и всеки видя себе си уловен в душата на другия. После, движейки се заедно, те изпаднаха в транс.

Едва се развиделяваше, когато Джени се събуди. Светлината бе розова и топла, но прозорецът бе леко заскрежен. Веднага усети, че е сама. Когато докосна чаршафите до себе си, те бяха студени. Беше отпаднала, тялото й бе преситено от дългата нощ на страст, ала тя се надигна и извика Грант. Това, че той бе станал преди нея, я разтревожи — Джени винаги ставаше първа.

Замисли се за държанието му през изминалата нощ и не бе сигурна дали да усмихне или да се намръщи. Енергията му не свършваше. Той отново и отново се обръщаше към нея и любовта им бе запазила онзи див, умопомрачителен привкус. Веднъж, докато ръцете и устата му се движеха по нея, и се стори, че Грант като че ли се стараеше да запечата в съзнанието си всичко, което тя представляваше. Сякаш заминаваше и взимаше със себе си само спомена за нея.

Джени тръсна глава и скочи от леглото. Беше глупаво от нейна страна. Грант не беше тръгнал за никъде. Беше станал рано, просто защото не би могъл да спи и не бе искал да й пречи. Как й се искаше да я бе разбудил.

Сигурно е долу, каза си тя и излезе в коридора. Седи на масата в кухнята, пие кафе и ме чака. Но щом стигна стълбището, чу радиото тихо и неясно. Вдигна глава учудена. Шумът идваше отгоре, не отдолу.

Странно, помисли тя. Не бе предполагала, че той ползва третия етаж. Не беше го споменавал. Подтиквана от любопитство, Джени се заизкачва по витата стълба. Шумът на радиото се засили, макар че новинарската емисия бе приглушена и звучеше особено в тихия фар. До този миг тя напълно бе забравила за външния свят. С изключение на двата дни у Макгрегърови, лятото й бе прекарано отделно от него и бе заето изцяло с Грант.

Джени спря на прага на обляната в слънчеви лъчи стая. Беше ателие. Той бе събрал северната светлина в него. Погледът й пробягна по купчините вестници и списания, телевизора и хлътналото канапе. Нямаше триножници или платна, обаче това тук беше работилница за изкуство.

Грант седеше с гръб към нея, пред чертожната си дъска. Тя усети миризма на туш и може би на лепило. В стъкленото шкафче до него бяха подредени най-различни инструменти.

Архитект ли беше? Не, това беше малко вероятно, пък и кой архитект би устоял на предизвикателството на фермерската къща тъй наблизо? Той си говореше под носа, приведен над работата си. Джени би се усмихнала, ако не беше толкова удивена. Когато Грант помръдна ръка, тя видя в нея скъпа четка от самуров косъм.

Той я държеше с лекотата на дългогодишен опит.