Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— А и онзи път, когато Рина счупи носа на Алън… — подметна Кейн.

— Трябваше да бъде твоят — напомни сестра му.

— Това не направи болката по-търпима — Алън погледна жално сестра си, след като не срещна съчувствие у жена си.

— Защо Рина е разбила носа на Алън, вместо твоя? — поинтересува се Даяна.

— Аз се наведох.

Джени ги остави да си приказват, докато ги скицираше. Интересна дружинка. Тя забеляза, че докато спореха, някак се сплотиха още повече. Грант каза нещо на Шелби, от което тя кипна, а после се разсмя. Той ловко се измъкна от още едно допитване на Дениъл с уклончив отговор, а след малко направи уместен коментар за пресаташето на Белия Дом, от който Алън се запревива от смях.

Той бе един от тях, мислеше си Джени. Остроумен, общителен, мил. При все това тя пак можеше да го види сам на скалата му, зъбещ се ни всеки, който сбърка завоя. Беше се променил, за да се пригоди към ситуацията, ала не бе загубил и частица от себе си. Беше мил, защото така бе избрал.

Тя хвърли последен поглед върху рисунката и драсна подпис в ъгъла.

— Готово — съобщи и обърна картината към групата. — „Макгрегърови… И Компания“

Те я наобиколиха, смеейки се, всеки напълно убеден в приликата на останалите. Джени усети ръка на рамото си. Знаеше, без да поглежда, че беше ръката на Грант.

— Прекрасна е — каза той, като разглеждаше образа й до своя. Наведе се и целуна ухото й. — Ти също.

Джени се засмя. Скъпоценното чувство за семейна близост продължи с дни.

Септември беше застинал в циганско лято — вълшебно, златно време, когато дивите цветя все още цъфтяха, а боровинковите храсти пламтяха в червено. Джени рисуваше с часове наред, като разкриваше всяка гънка и извивка на Уинди Пойнт. Всекидневието на Грант се промени толкова слабо, че той едва забеляза. Работеше по-малко време но по-интензивно. За първи път от години жадуваше за компания. За компанията на Джени.

Тя рисуваше с бои, той — с туш. След това се срещаха. Някои нощи прекарваха в голямото пухено легло във вилата, потънали заедно в средата. Друг път се събуждаха във фара от виковете на чайките и шума на вълните. От време навреме Грант я изненадваше, като се появяваше там, където Джени работеше, понякога с бутилка вино в ръка, друг път — с пакет чипс. Веднъж й занесе букет диви цветя. Тя така се трогна, че плака над тях, докато той, отчаян, я завлече във вилата и я люби дълго и нежно.

Беше спокойно време и за двамата. Топли дни, прохладни нощи и безоблачно небе усилваха усещането за покой или може би за очакване.

— Страхотно е! — провикна се Джени над мотора на лодката на Грант, която пореше морето. — Имам чувството, че можем да стигнем чак до Европа.

Той се засмя и разроши косата й.

— Да беше казала по-рано, щях да напълня резервоара догоре.

— О, не бъди практичен, представи си го — настоя тя. — Щяхме да плаваме в открито море с дни.

— И нощи. — Грант се приведе и захапа обичката на ухото й. — Пълнолуние, водата гъмжи от акули…

Джени се усмихна и сложи ръце на гърдите му.

— Кой кого ще защитава?

— Ние, шотландците, сме прекалено жилави. Акулите вероятно предпочитат по-крехки… — Езикът му се плъзни в ухото й. — Френски деликатеси.

Тръпнеща от удоволствие тя се отпусна върху него и загледа как лодката пореше вълните.

Слънцето залязваше. Надигна се вятър, солен и влажен, ала топлината остана. Те обиколиха едно от каменистите, пусти островчета и наблюдаваха полета на чайки. В далечината Джени видя някои от рибарските лодки да пухтят обратно към пристанището на Уинди Пойнт. Камбанените шамандури звънтяха ритмично.

Помисли си, че може би лятото никога нямаше да свърши, макар дните да се скъсяваха и същата сутрин да се бе появила първата слана. Ами ако биха могли да плават вечно, без да ги теглят назад отговорности и работа? Тя се сети за изложбата през ноември, с която се бе ангажирала. Ню Йорк бе твърде далеч, сивото ноемврийско небе и голите дървета — също. Джени чувстваше, че беше жизненоважно да мисли за сега, за настоящия момент. Толкова неща можеха да се случат за два месеца. Та нали се бе влюбила за малка частица от тона време.

Според плана й вече трябваше да се е върнала в Ню Орлийнс. Там щеше да е горещо и задушно. Улиците щяха да бъдат пълни с хора, движението — натоварено. Слънчевата светлина щеше да се влива през желязната дантела на балкона й и да отпечатва причудливи шарки на пода. За миг я обзе носталгия. Тя обичаше града — богатите миризми, старовремския му чар и съвременното оживление. Обичаше и Уинди Пойнт — откритото пространство, назъбените скали и безкрайното море.