Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Просто се чувствам неловко покрай всички Грандо в рода.

— Доста тесногръди възгледи за един адвокат — подхвърли Джени. — И за жена, която ме е виждала само веднъж преди, когато сме били на колко — осем, десет години?

— Ти така лесно си намери място сред останалите. — Думите се отрониха от устните на Даяна, преди тя да помисли. — Аделайд трябва да ми е казала поне десет пъти да те наблюдавам и да се уча от теб как да се държа.

— Аделайд винаги е била ограничена и самомнителна жена — отвърна Джени.

Даяна я изгледа втренчено. Да, тя го знаеше сега, ала не бе предполагала, че някой от онази част на рода също може да мисли така.

— Ти познаваше всички други деца — продължи Даяна, макар да почваше да се чувства глупаво. — А косата ти беше вързана с панделка, която подхождаше на роклята ти. Фин, ментовозелен муселин. Аз дори не знаех какво е муселин.

Джени се изправи, защото съчувствието й нарасна. Тя не протегна ръка към нея — жестът още не би бил приет.

— А пък аз бях чула, че си команчи. През цялото време се надявах да изиграеш боен танц. Бях ужасно разочарована, когато не го направи.

Даяна отново се втренчи в нея. Усети как в очите й напираха сълзи — нещо, което се случваше твърде често напоследък. Но ненадейно се засмя.

— Жалко, че не знаех да танцувам. Нито бих имала смелостта да сторя. Леля Аделайд щеше да припадне. — Тя се поколеба, след това протегна ръка. — Радвам се, че се срещаме пак… Братовчедке.

Джени пое ръката й, после целуна Даяна по бузата.

— Може би ако ни дадеш възможност, ще откриеш, че някои от рода Грандо са почти толкова нормални, колкото Макгрегърови.

Даяна се усмихна. Усещането за семейна близост винаги я трогваше мъничко.

— Да, може би.

Когато усмивката й изчезна, Джени проследи погледа й и видя Кейн сред розите. Напрежението се върна незабавно, ала не беше заради нея.

— Трябва ми нов ъгъл за скиците — рече тя непринудено.

Кейн изчака Джени да се отдалечи, преди да отиде при жена си.

— Рано стана — погледна я изпитателно той. — Изглеждаш уморена, Даяна.

— Нищо ми няма — отвърна тя бързо. — Спри да се притесняваш за мен. — Даяна се извърна.

Изнервен, Кейн грабна ръката й.

— По дяволите, измъчваш се заради това дело и не си даваш почивка…

— Ще престанеш ли? — кресна тя. — Знам какво правя.

— Може би — изрече той бавно. — Работата е там, че досега не си се занимавала с убийство, извършено по особено жесток начин, а обвинението има шаблонни доводи.

— Колко жалко, че нямаш особена вяра в способностите ми.

— Не е това. — Кейн я разтърси. — Знаеш, че не е така. Изобщо не става въпрос за това.

Гласът му ставаше все по-ядосан, докато очите му търсеха по лицето й тайните, които Даяна криеше от него.

— Мислех, че двамата можем да стигнем по-далеч, обаче ти ме отблъскваш. Искам да разбера какъв е проблемът, Даяна. Искам да знам какво ти става!

— Бременна съм! — извика тя, после затисна устата си с ръце.

Стъписан, той пусна ръцете й.

— Бременна ли? — Вълната на учудване бе надмогната от вълна на радост, толкова силна и упояваща, че за миг Кейн не можеше да помръдне. — Даяна.

Когато понечи да я докосне, тя се отдръпна и радостта бе покосена от мъка. Той пъхна ръце в джобовете си.

— Кога разбра?

Даяна преглътна и се помъчи да скрие трепета в гласа си.

— Преди две седмици.

Този път Кейн се извърна и впери поглед в розовите храсти, без да ги вижда.

— Две седмици — повтори. — И не сметна за необходимо да ми кажеш?

— Не знаех какво да правя — отвърна тя сподавено. — Не бяхме го планирали — още не — и помислих, че има някаква грешка, но… — Даяна замлъкна и го погледна безпомощно.

— Ходила ли си на лекар?

— Да, разбира се.

— Разбира се. — Той се изсмя сухо. — В кой месец си?

Тя нервно навлажни устни.

— Наближавам третия.

Почти в третия. Вече два месеца детето им растеше, а Кейн не знаеше.

— Правила ли си някакви планове?

Планове ли, помисли Даяна панически. Какви планове можеше да прави?

— Не знам! — Тя закри лицето си с ръце. Това не беше в неин стил. Къде бяха самоконтролът й, желязната й логика? — Каква майка бих могла да бъда аз? — Даяна изричаше мислите си на глас. — Не знам нищо за децата — че аз едва имах възможност да бъда дете.

Болката го проряза дълбоко.

— Даяна, нима не искаш това бебе?

Да не го иска? Какво искаше да каже, да не го иска? То вече съществуваше, тя почти го виждаше в ръцете си. И примираше от страх.