Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Здравей. Ще ти преча ли?

— Не. — Джени се усмихна и остави скицника в скута си. — Тук бих прекарала дни в рисуване.

— Великолепно е, нали? — С подвижна елегантност, която напомни на Джени за Грант, Шелби седна до нея. Разгледа скицата. — Това също — рече тя и също се замисли за Грант. Като малка се вбесяваше, че не може да достигне уменията му с молив или пастел. С годините завистта се бе превърнала в гордост. — С Грант имате много общи неща.

Доволна от думите. Джени погледна работата си.

— Той е талантлив, нали? Разбира се, виждала съм само един импровизиран шарж, обаче си личи. Чудя се… Защо ли не прави нищо с дарбата си?

Беше явно подпитване и двете го съзнаваха. То подсказа на Шелби, че Грант още не бе се доверил напълно на жената до нея. Жената, в която, Шелби бе убедена, той беше влюбен. Нетърпението се изправи срещу предаността й. Защо, по дяволите, той беше такъв инат? Ала предаността победи.

— Грант общо взето върши онова, което си пожелае. Отдавна ли го познаваш?

— Не, не чак толкова. Само от около две седмици. — Умислена, тя отскубна стрък трева и го завъртя между пръстите си. — Колата ми се развали насред буря, по пътя за фара. — Засмя се, спомнила си ясно начумерената му физиономия. — Грант не се зарадва особено, когато се появих на прага му.

— Искаш да кажеш, че е бил кисел, груб и невъзможен — допълни Шелби и отвърна на усмивката.

— Меко казано.

— Слава Богу, че на някои неща винаги може да се разчита. Той е луд по теб.

— Не знам кого това изуми повече, него или мен. Шелби… — Джени не искаше да любопитства, обаче вярваше, че трябва да узнае нещо, каквото и да било, което да й даде ключа към душата му. — Какъв беше той като малък?

Шелби погледна плаващите облаци.

— Винаги скиташе някъде сам. Понякога, когато се залепвах за него, ме търпеше. Винаги е харесвал хората, но гледа на тях от малко по-особен ъгъл. По своему. — Тя повдигна рамене.

Шелби си спомни за охраната, с която бяха живели като деца, за кампаниите, за пресата. И помисли бегло, че с брака си с Алън бе стъпила обратно във водовъртежа. С малка въздишка, която Джени не разбра, Шелби се облегна на лакти.

— Можеше да бъде безобразно избухлив, имаше твърдо мнение за това, кое е правилно или не — за себе си и за обществото като цяло. Двете неща не винаги си съвпадаха. Все пак, в повечето случаи той беше разбран и добродушен, за по-голям брат.

Тя се мръщеше на небето. Джени я наблюдаваше мълчаливо.

— Грант е способен на много любов и доброта — продължи Шелби, — обаче ги раздава пестеливо и по свой начин, не обича да зависи от никого. — Тя се поколеба. После, забелязала спокойното лице и изразителните очи на Джени, почувства, че й дължи нещо. — Загубихме баща си. Грант беше на седемнайсет, по средата на пътя от момчето до мъжа. Аз бях сломена и чак години по-късно осъзнах, че същото се бе случило и с него. И двамата бяхме с него, когато той загина.

Джени затвори очи, като си мислеше за Грант и веднага си спомни за Анжела. Тази болка й бе пределно ясна. Чувството за вина, мъката, шокът, който все не отшумяваше напълно.

— Как е бил убит?

— Грант трябва да ти разкаже за това, — рече Шелби тихо.

— Да. — Джени отвори очи. — Трябва.

Шелби искаше да прогони мрачните мисли и тежките си спомени и докосна ръката не Джени.

— Ти си добра за него. Веднага го разбрах. Търпелива ли си Джени?

— Вече не съм сигурна.

— Не бъди прекалено търпелива — посъветва я Шелби с усмивка. — Грант има нужда някой да го цапва по муцуната отвреме-навреме. Знаеш ли когато срещнах Алън, бях твърдо решена да нямам нищо общо с него.

— Звучи ми познато.

Шелби се усмихна.

— А той беше твърдо решен да имам. Беше търпелив, обаче… — Тя се усмихна при спомена. — Не е прекомерно търпелив. При това аз не съм и наполовина толкова ужасна колкото е Грант.

Джени се засмя, сетне отвори блокчето на нова страница, и започна да скицира Шелби.

— Как се запозна с Алън?

— На едно парти във Вашингтон.

— От там ли си?

— Да, живея в Джорджтаун — ние живеем в Джорджтаун — поправи се тя. — Магазинът ми също е там.

Джени изрисува фината линия на носа.

— Какъв магазин?

— За керамика. Занимавам се с грънчарство.

— Наистина ли? — Заинтригувана, Джени спря да скицира. — Майсториш с глина? Грант не го е споменавал.

— Никога не го споменава — отвърна Шелби сухо.

— В спалнята му има една ваза — спомни си Джени. — Червеникава, с гравирани полски цветя. Твоя ли е?