Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Подарих му я за Коледа преди две години. Не знаех какво я е направил.

— Тя улавя светлината чудесно — рече Джени, като забеляза, че Шелби бе приятно изненадана. — Освен нея няма много предмети във фара, от които той си прави труда да бърше прах.

— Толкова е немарлив — каза Шелби нежно. — Смяташ ли да го превъзпиташ?

— Не.

— Радвам се. Въпреки, че за нищо на света не бих искала да ме чуе, харесвам го такъв, какъвто си е. — Тя протегна ръце към небето. — Ще се прибера в къщата да проиграя някой и друг долар на Джъстин. Някога играла ли си карти с него?

— Само веднъж. — Джени се усмихна. — Стига ми.

— Разбирам те — рече Шелби и се надигна. — Ала обикновено успявам с блъфиране да си върна парите от Дениъл.

С последна светкавична усмивка тя си отиде. Джени се вгледа в скицата и взе да премисля казаното за Грант.

— С лице като жаба? — попита Кейн, когато срещна Грант в коридора.

— Красотата е относително понятие — отговори Грант невинно.

С одобрителна усмивка Кейн се облегна на един от сводовете.

— Успя да хвърлиш в смут татко. Обади се на всички ни да каже, че Кембъл бил сбъркал пътя и че било наш дълг, като на роднини, да му помогнем. — Усмивката стана вълча. — Изглеждаш така, като че ли отлично се справяш сам.

Грант кимна в знак на съгласие.

— Миналия път, когато идвах тук, той се опита да ме сватоса с някаква си Джадсън, не исках да рискувам.

— Татко твърдо вярва в брака и в продължаването на рода. — Лицето на Кейн помръкна малко, щом помисли за жена си. — Странно, че твоята Джени е братовчедка на Даяна.

— Съвпадение — отвърна Грант, съзрял тревожния израз. — Не съм виждал Даяна тази сутрин.

— Аз също. — Кейн вдигна рамене. — Не сме съгласни по едно дело, с което се е наела. — Мрачният облак пак премина над лицето му. — Не е лесно да сте женени и с една и съща професия, особено ако гледате на нея по различен начин.

Грант помисли за себе си и Джени. Можеха ли двама души да гледат на изкуството по по-противоположен начин от тях двамата?

— Предполагам, че е така. Стори ми се, че Джени я разстрои.

— На Даяна й е било тежко като дете. — Кейн пъхна ръце в джобовете и се замисли. — Още свиква. Извинявай.

— Не е нужно да се извиняваш на мен. А Джени умее да се грижи за себе си.

— Ще потърся Даяна. — Той се стегна и тръсна глава по посока на стълбището към кулата усмихнат.

— На Джъстин пак му върви, както обикновено. Върви да поиграеш, ако ти стиска.

Даяна мина покрай едната страна на къщата и влезе в предната градина, когато забеляза Джени. Първата й реакция беше просто да се обърне с гръб, но Джени вдигна глава и погледите им се срещнаха. Даяна неохотно тръгна през тревата към Джени. За разлика от Шелби, не седна.

— Добро утро.

Джени отвърна на хладния й поглед.

— Добро утро. Тези рози са прелестни, нали?

— Да. Няма да издържат още дълго. — Даяна прибра ръце в дълбоките джобове на нефритено-зелените се панталони. — Ще рисуваш къщата.

— Така смятам. — Тя спонтанно вдигна скицника към братовчедка си. — Какво мислиш?

Даяна разгледа рисунката и видя всичко, което я бе впечатлило в постройката — силата, вълшебното излъчване, приказния чар. Тя достигна до душата й. Накара я да се чувства неудобно. Скицата образуваше някаква връзка между нея и Джени, която Даяна искаше да избегне.

— Много си талантлива — промърмори тя. — Леля Аделайд постоянно те превъзнасяше.

Джени се разсмя въпреки желанието си.

— Леля Аделайд не може да различи Рубенс от Рембранд. Само така си мисли. — Тя прехапа език. Напомни си, че Аделайд бе отгледала Даяна. Нямаше право да я очерня пред някой, който вероятно я обичаше. — Виждала ли си я наскоро?

— Не — каза Даяна остро и й върна скицника. Подразнена. Джени засенчи очи с ръка и се вгледа в Даяна. Небрежно отгърна страница и, както бе сторила с Шелби, започна да я рисува.

— Явно не ме харесваш.

— Не те познавам — отвърна Даяна хладно.

— Вярно. И това прави поведението ти още по-объркващо. Мислех, че ще приличаш повече на Джъстин.

Ядосана, понеже просто изречените думи я опариха. Даяна се вторачи в Джени.

— С Джъстин сме различни, защото сме водили различен начин на живот. — Тя се извърна и направи няколко големи крачки. После се спря. Защо се държеше като темерут? Изправи рамене и се обърна към Джени. — Ще се извиня, че бях груба, понеже Джъстин много държи на теб.

— О, много благодаря — отговори Джени сухо, макар че взе да й съчувства за борбата, която се четеше в очите й — Защо не ми кажеш защо изобщо сметна за нужно да бъдеш груба?