Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Обаче той не бе имал намерение да се привързва. Джени го беше приласкала и го беше задушила в обятията си. После изчезна, щом той я нарани. Грант се извърна към морето, но затвори очи. Само как я бе наранил. Съгледа го на лицето й, чу го в гласа й. Дали би му простила? Да беше видял гняв или сълзи, наместо покъртителния й израз.

Тя можеше вече да е в Ню Орлийнс. Той щеше да се върне там, а ако не я намери, щеше да почака. Рано или късно Джени щеше да се прибере. Градът й бе твърде скъп. По дяволите, какво чака на този пуст плаж? Би трябвало вече да е на самолета.

Грант се обърна и се слиса. Сега пък и халюцинираше.

Джени го гледаше спокойно, без да издава как лудо бие сърцето й. Изглеждаше тъй сам — не уединил се, а самотен. Вероятно така й се струваше, понеже искаше той да мисли за нея. Като събра всичкия си кураж, тя се приближи.

— Искам да знам какво имаш предвид с това… — Бръкна в джоба си и извади изрезка с „Макинтош“ от неделния вестник.

Той я гледаше изумен. Може да му се привиждаше, но… Грант бавно протегна ръка и докосна лицето й.

— Джени?

Коленете й затрепериха, не биваше да се хвърля в обятията му. Прекалено лесно щеше да бъде и не би решило нищо.

— Искам да знам какво означава това. — Тя пъхна изрезката в ръката му.

Леко зашеметен, той сведе поглед към работата си, не му се бе удало лесно да публикува този комикс толкова скоро. Беше се наложило да действа бързо и да използва всичките си връзки. Ако това я бе довело, трудът си заслужаваше.

— Означава, каквото си пише — отговори сподавено. — Специално в този епизод няма кой знае каква тънкост.

Джени взе вестника и го прибра обратно в джоба си. Щеше да го запази завинаги.

— Използвал си ме нееднократно в работата си напоследък. — Тя вдигна глава, за да задържи погледа си на нивото на неговия. Грант помисли, че никога не бе изглеждала по-властна. Само да посочеше надолу с палец, и щеше да го остави на лъвовете. — Не ти ли хрумна първо да помолиш за разрешение?

— Привилегия на художника. — Той усети капки морска вода по гърба си, видя ги да пръскат косата на Джени. — Къде, по дяволите, се дяна? — чу той гласа си. — Къде беше?

Тя присви очи.

— Това не е ли моя работа?

— О, не! — Грант я хвана за раменете и я разтърси. — Няма да ме изоставиш.

Джени стисна зъби и изчака той да спре да я тресе.

— Доколкото си спомням, ти го направи още преди да си тръгна оттук.

— Добре, де! — извика Грант. — Държах се като леке. Да ти се извиня ли? Ще ти се извиня, както поискаш. — Той замлъкна и задиша тежко. — О, Господи, но преди това…

Устата му се впи в нейната, пръстите му се вкопчиха в раменете й. Грант изстена. Тя бе тук, тя бе негова. Вече никога нямаше да я пусне.

Умът му постепенно се проясни, не така искаше да постъпи. Това не беше начин да компенсира онова, което беше — или не беше — сторил. Не беше начин да й покаже колко копнееше да я направи щастлива.

Той с усилие се отдръпна и отпусна ръце.

— Извинявай, не исках да ти причиня болка… Сега или преди — заговори Грант накъсано. — Би ли дошла вкъщи да поговорим?

Какво беше това, зачуди се Джени. Кой беше това? Тя познаваше мъжа, който я бе разтърсил, крещял и я бе притиснал в прегръдките си невъздържано. Ала нямаше понятие кой беше мъжът срещу нея, който сковано се каеше. Джени сви вежди. Не беше била толкова път, за да се срещне с непознат.

— Какво ти става? Аз ще ти кажа кога си ми причинил болка. — Тя заби пръст в гърдите му. — И кога искам извинение. Ще говорим, и още как. Обаче тук.

— Какво искаш? — Грант вдигна ръце отчаяно. Как можеше да й пълзи в краката като хората, когато тя го риташе?

— Ще ти кажа! — викна Джени в отговор. — Искам да знам дали ти си готов да оправим тази работа, или ще се завреш обратно в леговището си. Укриването ти се удава и ако смяташ да продължиш да го правиш, само кажи.

— Не се укривам — процеди той през зъби. — Живея тук, понеже ми харесва. Тук мога да работя, без да ми чукат на вратата или да ми звънят по телефона през пет минути.

Тя го прониза с поглед.

— Не говоря за това и ти го знаеш.

Знаеше го. Грант напъха ръце в джобовете си, за да не я разтърси пак.

— Добре, скрих някои неща от теб. Това ми е навик. По-късно… По-късно ги крих, защото колкото по-силно се влюбвах в теб, толкова повече се плашех. Не исках да разчитам на някого да… — Той замлъкна и прекара ръка през косата си.

— Какво?

— Да бъде с мен, когато имам нужда — довърши Грант на един дъх. Беше по удивен от думите си, отколкото Джени. — Трябва да ти кажа нещо за баща ми.