Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Той я повали по гръб и спря дъха й. Над тях избухна друга светкавица. Без да си прави труда с копчетата, Грант свали блузата й, копнеещ за докосването, от което се бе въздържал дни наред. Ръцете му се плъзнаха по влажната й кожа, трескави, завладяващи, ненаситни. Когато снагата й се изви към него, гъвкава и гореща, той впи устни в гърдите й и се загуби.

Вкуси дъжда по нея, примесен с лятна буря и със собствения и аромат на нощ. Затъвайки в незнайни дълбини, Грант се вкопчи в нея като удавник. Бе познал какво е да искаш една жена, обаче не толкова силно. Желанието можеше да се контролира, да се води и да се пренасочва. Какво тогава го разтърсваше така? Пръстите му оставяха синини по тялото й, ала той не забелязваше в стремежа си да я вземе цялата, и то веднага.

Докато смъкваше джинсите, прилепнали към гладките й тънки крака, Грант изгаряше от нетърпение и възбуда. Пребори се сантиметър по сантиметър с мокрия плат, като следваше пътя му с уста, тръпнейки при всяко нейно извиване и всеки неин стон. Зъбите му драскаха леко бедрото й, от хълбока до вътрешната страна на коляното, когато най-сетне свали джинсите и ги захвърли в тревата.

Той проникна в нея и чу вика й. Течна лава се разля в тялото му. Не чувстваше дъжда, който бичуваше гърба му и се стичаше по косата му върху кожата й, без да може да отмие страстта, която ги издигаше към върха.

И двамата се заеха с неговите джинси. Пръстите им се сплитаха, докато устните им се срещаха отново. Ниските гърлени звуци, който тя издаваше, можеха да бъдат името му или някоя нова магия, която му тъкмеше. Вече не го бе грижа.

Мълния озари лицето й великолепно — извивката на скулите, полузатворените очи, меките, пътни устни, разтворени и потрепващи с дишането й. В този миг Джени бе магьосница, а Грант — доброволно омагьосан.

Положил устни върху пулсиращата вдлъбнатинка на шията й, той потъна в нея с някакво яростно боготворене, което сам не разбираше. Когато тя настръхна и извика. Грант изтръпна и се помъчи да се овладее, като недоумяваше. Миг по-късно Джени го обви, привличайки го в сатенената топлина на тялото си.

Без дъх, зашеметен, той лежеше с лице, заровено в косата й. Дъждът продължаваше да се излива, но чак сега Грант забеляза, че вече бе загубил предишната си сила. Бурята бе отминала, беше се самоизразходвала като всяка страст. Той усети туптенето на сърцето й под себе си и треперенето й. Стисна очи и се напрегна да събере силите си и да проясни ума си.

— Боже мой — издума с пресипнал глас. Извинението не идваше, струваше му се повече от безполезно. — Защо не ме предупреди? — прошепна Грант и се отпусна по гръб на тревата до нея — Джени, защо не ми каза?

Тя лежеше със затворени очи и дъждът падаше върху ресниците й, върху лицето й и тръпнещото тяло. Така ли трябваше да бъде? Трябваше ли да се чувства тъй капнала и омаломощена, докато кожата й бе наелектризирана навсякъде, където той я бе докосвал? Трябваше ли да се чувства така, сякаш всяка нейна ключалка бе разбита? От него или от самата нея, нямаше значение. Интимната й граница бе разрушена, както и необходимостта от нея. Все пак, щом чу въпроса — или може би упрека — Джени усети болка, по-остра от загубата на невинността си. Не отговори.

— Джени, ти ме накара да мисля, че…

— Че какво? — Тя отвори очи. Облаците още бяха тъмни, обаче светкавици нямаше.

Грант се прокле и зарови пръсти в косата си.

— Джени, трябваше да ми кажеш, че не си била с мъж преди. — И как бе възможно, чудеше се той, да не бе позволила никой мъж да я докосне преди него? Да бъде той първият… Единственият?

— Защо? — попита Джени хладно. Искаше Грант да си отиде или тя самата да има сили да си тръгне. — Моя работа си беше.

Той се надвеси над нея. Очите му бяха тъмни и гневни, ала когато Джени понечи да се отмести, Грант я задържа.

— Аз не съм много нежен — промълви, — обаче бих събрал всичката си нежност и бих се опитал да намеря още, за теб. — Тя го гледаше смълчана и той приведе чело към нейното. — Джени…

Всичките й съмнения и страхове се разсеяха при тази прошепната думичка.

— Тогава не търсех нежност — рече тихо и обхвана лицето му с длани. — Но сега… — Тя се усмихна и видя как очите му засияха. Грант я докосна с устни лекичко. Бе по скоро въздишка, отколкото целувка. Той се изправи и я вдигна на ръце. Джени се засмя от усещането на безтегловност. — Какво си намислил сега?

— Да те занеса горе, да те стопля, да те изсуша и да те любя пак, не задължително в тази последователност.