Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Коя, пресвети Боже, беше тя? И защо не можеше да се откъсне от нея?

Вълнението, което я бе окриляло, докато рисуваше картината, не бързаше да отмине. Завършена е, помисли Джени тържествуващо. И все пак, нещо оставаше. Страстта й не бе задоволена от изкуството. Още гореше в нея, буйна, очакваща.

Тогава тя го видя, на фона на морето и бурята. Вятърът задуха по-свирепо. Кръвта й кипна. Един вечен миг, двамата само се гледаха, докато мълниите приближаваха на небосклона.

Джени пренебрегна тръпката, приканваща я да премахне разстоянието помежду им, и върна поглед към платното. Каза си, че само то я зовеше. Само то й бе необходимо.

Грант я наблюдаваше как прибира четките и боите си. Някак царствено, високомерно му бе обърнала гръб. Но с нищо не можеше да потуши пожара, който избухна, щом очите им се срещнаха. Земята под краката му се разтърси от поредния тътен. Той се приближи към нея.

Облаци се търкулнаха пред слънцето, небето притъмня. Въздухът беше тъй зареден, че по кожата можеха да се усетят искри. Джени събра принадлежностите си със сигурна ръка. Тази сутрин беше победила бурята. Можеше да надвие всичко.

— Дженвиев… — Тя вече не бе Джени. Грант бе видял сладката Джени да се превива от смях в двора на църквата. Също Джени се бе държала за него, обляна в сълзи. Смехът на тази жена обаче би бил тих и прелъстителен, а сълзи нямаше да има. Която е да беше, той беше безвъзвратно привлечен към нея.

— Грант… — Тя затвори капака на кутията с боите. — Излязъл си по-рано.

— Ти завърши картината.

— Да. — Вятърът играеше лудо в косата му и макар лицето му да бе неподвижно, очите му изглеждаха тъмни и неспокойни. Джени съзнаваше, че чувствата им си прилягаха като двете страни на монета. — Свърших.

— И сега ще си отидеш. — Той съгледа триумфа на лицето й и непредсказуемите зелени пламъчета в очите й.

— Оттук ли? — Тя вдигна глава и отмести поглед към морето. Вълните се издигаха все по високо и никоя лодка не дръзваше да премери сили с тях. — Да. Има и други места, където искам да рисувам.

Беше постигнал своето. Нима не искаше от самото начало да се избави от нея? Грант не продума.

— Ще си получиш спокойствието обратно. — Усмивката й бе подигравателна. — Нали то ти е най-скъпото? Аз вече си взех каквото ми трябваше оттук.

— Така ли?

— Виж! — подкани го с жест Джени.

Той не искаше да погледне картината, нарочно внимаваше да не я зърне. Сега очите й му заповядваха, я движението на китката й бе твърде властно, за да й се противопостави. Грант пъхна палци в джобовете си и се извърна към платното.

Тя бе видяла и отразила твърде много от собствените му нужди и чувства. Могъществото на морето, величието на необятната шир, вечното им предизвикателство. Бе отхвърлила немите цветове и бе избрала смели и наситени краски. Бе се отказала от изяществото в полза на силата. Някогашното празно платно сега бе мощно като размирния Атлантически океан и като него пълно със загадки. Загадките бяха на природата, а устойчивостта на фара беше на човека. Джени бе уловила и двамата, изправяйки ги един срещу друг и същевременно разкривайки хармонията помежду им.

Творбата докосваше душата му, тревожеше го и го теглеше към себе си, като създателката си.

Джени усети напрежение в тила, понеже той само се навъси срещу картината й. Смяташе, че тя бе всичко, което бе искала да представлява, и че вероятно бе най-доброто й произведение. Обаче принадлежеше на Грант. Неговият свят, неговата сила, и нейните тайни управляваха чувствата й, докато я рисуваше. В мига, в който я завърши, картината спря да бъде нейна и стана негова.

Той се отдръпна от платното и отправи поглед към морето. Съгледа мълниите, злокобно проблясващи зад облаците. Сякаш бе загубил дар слово — нещо, което винаги бе владял с лекота, не можеше да мисли за нищо друго, освен за Джени и нуждата му от нея.

— Не е лоша — отсъди сухо.

Да беше я ударил, не би я наранил по-лошо. Тихото й ахване бе приглушено от стенанието на вятъра. Тя се взря в гърба му, пронизана от остра болка. Кога най сетне щеше да се отучи да се подлага сама на обиди?

Болката се замени с гняв за броени секунди. Не й трябваха одобрението му, удовлетворението му, неговото разбиране. Имаше всичко нужно вътре в себе си. В ожесточено мълчание Джени прибра картината в калъфа й и сгъна триножника. С багажа под мишница, бавно се извърна към Грант.

— Преди да си тръгна, искам да ги кажа нещо — подзе тя хладнокръвно. — Рядко се случва първите впечатления на човек да се окажат така убийствено точни. Когато те срещнах, те сметнах за нагъл грубиян без каквито и да било положителни черти, — Вятърът прати косата й към очите и с бързо движение на главата Джени я върна назад, за да задържи ледения си поглед върху него. — Много е приятно да науча колко съм била права… И да мога да те презирам така дълбоко.