Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Джени…

Тя поклати глава, щом усети ръката му в косата си.

— Засвириха щурци. Скоро ще се стъмни. По-добре с да тръгваш вече.

Той не можеше да понесе треперещия й глас. По-лесно би било да се оттегли. Каза си, че не го бива в утешаването. Нежно разтри раменете й.

— Лодката има фенер. Да поседнем за малко. — Въпреки съпротивата й, той я придърпа към люлката на верандата. — Баба ми имаше такава на верандата си — продължи Грант, за да разсее терзаещите я мисли. Прегърна я и заклати люлката. — Тя живееше в малка къща на източния бряг на Мериленд. Тихо кътче с такава плоска земя, все едно са я изравнили с линийка. Ходила ли си в Чесапийк?

— Не. — Джени се облегна назад и затвори очи. — Люлеенето и гласът на Грант я успокояваха. Не знаеше, че той умее да приказва тъй меко и ласкаво.

— Изобилие от раци и тютюневи плантации. — Грант усети как раменете й се отпускат. — До къщата се стигаше с ферибот. Приличаше на тази вила, обаче на два етажа. С баща ми трябваше само да прекосим улицата, за да отидем за риба. Веднъж хванах сьомга, като използвах кашкавал за стръв.

Той продължи да говори, по-точно да размишлява на глас, за неща, които бе забравил и каквито никога не бе изричал. Маловажни неща, които звучаха монотонно във въздуха, докато се смрачаваше. В момента Джени се нуждаеше именно от това. А и Грант не бе сигурен дали би могъл да й предложи нещо друго за облекчение.

Главата й бе на рамото му. Той поклащаше скърцащата люлка и се чудеше защо никога преди не бе забелязал колко спокоен може да бъде здрачът, сподели ли се с някого.

Тя въздъхна, вслушана по скоро в тона на му, отколкото в смисъла на думите. Песента на щурците се засили Джени се унесе… Сънищата понякога не са нищо повече от далечни спомени.

— Джени, трябваше да дойдеш! — Оживена и развълнувана, Анджела седеше на предната седалка до нея и се смееше, докато Джени си проправяше път през натовареното движение в центъра на Ню Орлийнс. Улиците бяха мокри от студения февруарски дъжд, но нищо не можеше да помрачи настроението на Анджела. Тя грееше като пролетно слънце.

— По-добре да бях там, отколкото да мръзна в Йорк — забеляза Джени.

— Не можеш да мръзнеш под светлината на прожекторите — отвърна Анджела и се намести по-близо до сестра си.

— Да се обзаложим ли?

— Ти не би пропуснала тази изложба и за десет партита.

Вярно беше, осъзна Джени с усмивка.

— Разкажи ми как мина.

— Страхотно! Толкова врява и музика. Не можеше да се размине човек. Следващия път, когато братовчедът Франк прави купон на яхтата, непременно трябва да дойдеш!

Джени се подсмихна.

— Май не сте почувствали особено липсата ми там.

Звънливият смях на Анджела бе неустоим.

— Напротив, дотегна ми да отговарям на въпроси за талантливата си сестра.

Джени изсумтя и натисна спирачките преди светофара. Отвъд движещите се чистачки виждаше размитата червена светлина.

— Използват ги като повод да те заговорят.

— Впрочем, има един — Анджела се умълча. Джени извърна глава към нея. Колко е красива, помисли си. Злато със сметана и очи, поразително искрящи и живи.

— Един?

— О, Джени… — Руменина се разля по страните и — Страхотен е. Не успях да сглобя и едно свързано изречение, щом ме заговори.

— Ти?

— Аз! — Анджела се засмя отново. — Сякаш главата ми бе напълно празна. А сега… Виждаме се от една седмица. Мисля, че — ще повярваш ли? — че открих мъжа на мечтите си!

— Още на първата седмица? — запита сестра й.

— На петата секунда. О, Джени, не бъди благоразумна. Влюбена съм. Трябва да ви запозная.

Джени превключи на първа скорост, изчаквайки светофара.

— Имам ли право на преценка?

Анджела прихна и разтърси златистата си коса. Отсреща светна зелено.

— Щастлива съм, Джени. Толкова съм щастлива!

Смехът й бе последното, което Джени чу преди писъка на спирачките. Видя колата, която се хлъзгаше през кръстовището право към тях. В съня й тя винаги се носеше бавно като в каданс, секунда подир секунда, все по близо и по-близо. Изпод гумите плискаше вода и като че ли застиваше във въздуха.

Джени нямаше време да си поеме дъх, да реагира, да предотврати сблъсъка, трясъка от удар на метал в метал, взрива от ослепителни светлини. Ужас. Болка. И мрак.

— Не! — Тя вдигна глава рязко, вцепенена от уплаха. Силни ръце я прегръщаха, закриляха я. Щурчета ли чуваше? Откъде се взеха? Светлината… Колата. Анджела.

Джени се вторачи в заливчето, задъхана. Грант шепнеше нежно в ухото й.