Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Отпускащи миризми… Влажни плевели, пушек от скара. Няколко думи, спокойно мълчание. Джени скъта всичко това и сякаш го притисна до сърцето си. Знаеше, че то щеше да й е скъпо в някой дъждовен ден, пълен с напрежение и ангажименти. Сега се чувстваше както когато беше малко момиченце, през безценните последни дни на август, преди да започне училището. Лятото като че ли бе по-вълшебно в края си.

Достатъчно вълшебно, реши тя, за да я накара да се влюби въпреки всяка логика.

— За какво мислиш? — попита Грант.

Джени вдигна глава към небето.

— Че трябва да погледна пържолата.

Той я хвана за ръка и я катурна по гръб, преди тя да успее да стане.

— О, не…

— Прегоряла ли я предпочиташ?

— О, не, не за това си мислеше — рече Грант. Прокара върха на пръстите си по устните й, и макар да го стори съвсем лекичко. Джени го усети със всяка пора.

— Мислех за лятото — каза тихо. — Как винаги свършва, преди да му се насладиш истински.

Тя вдигна ръка към лицето му. Той я хвана за китката и я задържа там.

— Така е с всички най-хубави неща в живота.

Джени му отправи онази непринудена усмивка, от която Грант се объркваше и му се завиваше свят. Всяха мисъл го напусна, щом се приведе към устните й. Меки, топли, сочни, устните й му отвърнаха и пиха от неговите. Всичко, което той чувстваше и желаеше, се събра в тази целувка. Запленен, проникна по на дълбоко, без да знае накъде се бе запътил, но сигурен, че тя бе с него.

Усещаше аромата на тревата под тях, сух и сладникав мирис на лято, както и дима над главите им. Искаше да докосне всеки сантиметър от приказното й тяло, което не бе напускало сънищата му от първия път, когато я бе видял. Знаеше, че ако го стори, никога няма да може да спи спокойно. Щом вкусът й на горски плодове, на топъл мед, тъй лесно го замайваше, какво ли щеше да му се случи, ако я почувстваше цялата?

Нуждата му от нея трябваше да бъде овладяна, преди да го довърши.

Грант повдигна глава, за да види притворените и очи. Те можеха да го свалят на колене пред нея. Той внимателно се отдръпна и я изправи на крака.

— Да махнем пържолата от огъня, преди да останем само на салата.

Коленете й бяха омекнали. Бе убедена, че подобни неща се случваха само във филмите и книгите, ала ето че сега го изпитваше в действителност. Ставите й сякаш бяха от гума. Взе вилица и забоде месото, за да го сложи в чиния.

— Мазнината прокапа в огъня — промърмори.

— Тъкмо това си мислех и аз — отвърна Грант тихо, щом поеха към кухнята.

По негласно споразумение поведоха лек, неангажиращ разговор по време на вечерята. Каквото й да бяха почувствали при кратката целувка, бе грижливо потулено.

Не търся интимна връзка, разсъждаваха и двамата наум.

Поначало изобщо не си подхождаме… Нямам време за това.

За Бога, нали не се влюбвам!

С трепереща ръка Джени вдигна чашата си и отпи голяма глътка вино. Грант бе заковал поглед в чинията.

— Как е пържолата? — запита тя, по липса на друга тема за разговор.

— Моля? А, вкусна е. — Той се опита да отстрани неловкото усещане и се залови с месото с повече ентусиазъм. — Готвиш почти така добре, както и рисуваш. Къде се научи?

— Как къде, в полите на бавачката ми, разбира се.

Грант се усмихна на подчертания й южняшки акцент.

— Доста си цапната в устата, Дженвиев. — Той наля още вино във високите водни чаши, които тя бе купила в селцето. — Видя ми се странно, че една жена, отрасла в къща, пълна с прислужници, може да пече пържоли. — Грант се замисли за Шелби, която прибягваше до готвене само в краен случай.

— Първо, печенето на скара на открито е стара семейна традиция — осведоми го Джени. — Второ, живееш ли сам, се научаваш. В противен случай се прехранваш по ресторанти.

Той се облегна на стола с чашата в ръка и не се въздържа да я подразни малко.

— Била си снимана във и пред всеки ресторант в това полукълбо.

— Затова ли си абониран за десетина вестника — за да четеш с какво се занимават останалите, докато ти спиш зимен сън? — върна му го тя.

Грант се замисли за секунда.

— Да. — Самият той не би могъл да му даде по-точно определение.

— Не смяташ ли това отношение за малко арогантно?

Грант отново премисли по въпроса.

— Да.

Джени се засмя въпреки желанието си.

— Грант, защо не харесваш хората?

Той я погледна изненадано.

— Харесвам ги, и поотделно в някои случаи, и като цяло. Просто не искам да ми се натрапват.

Докато вдигаше празните чинии, тя осъзна, че Грант говореше истината. Този човек беше неразбираем.