Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Никога ли не изпитваш потребност да поотъркаш лакти с някого, да чуваш хорска глъч?

Той си рече, че се бе наситил на глъч и триене на лакти, преди да навърши седемнайсет години. Всъщност… Не, може би не съвсем. Понякога имаше нужда от чуждо присъствие, с всички хорски недостатъци и усложнения заради работата и заради себе си. Спомни си седмицата, прекарана в Макгрегърови. Бяха му подействали положително, макар да го бе разбрал едва след като се бе върнал към обикновеното си всекидневие.

— Случва се — промълви Грант. Машинално взе да разчиства масата, докато Джени пълнеше мивката с гореща вода — Няма ли десерт?

Тя погледна през рамо и се увери, че той говори сериозно.

Омиташе храна като ламя, а нямаше излишен грам тегло по себе си. Дали беше от нерви? Или бърз метаболизъм? Зачуди се защо тъй упорито се мъчеше да го разгадае.

— Има два шоколадови сладоледа в камерата.

Грант отиде до хладилника и се усмихна.

— Искаш ли единия? — попита, като обели тънката хартиена обвивка.

— Не. Ядеш, защото наистина си гладен или защото така се разминаваш с бърсането на чинии?

— И двете.

Той се опря на шкафа и нападна сладоледа.

— Като малък можех да изям цяла кутия такива.

Джени изплакна една чиния.

— А сега?

Грант отхапа голямо парче.

— Имаш само два.

— Възпитаният човек би предложил единия на другарчето си.

— И аз така мисля. — Той лапна още един къс.

Тя се засмя и го пръсна с вода

— Хайде, бъди добро момче.

Грант поднесе сладоледа на милиметри от устните й. С ръце, натопени до лактите в сапунена вода, Джени се наведе и отвори уста Той отмести сладоледа.

— Не ставай лакома — предупреди той.

С възмутен поглед Джени протегна шия и лекичко си близна от шоколадовата глазура, след което отхапа такова парче, че устата й замръзна.

— Отвратително — рече Грант смаян, като оглеждаше останките.

— Можеш да изядеш другия — склони милостиво тя, след като преглътна и си изсуши ръцете. — Просто нямам никаква воля, когато видя шоколад пред себе си.

Той бавно облиза сладоледа.

— Имаш ли други пороци?

Топлина се разля ниско в стомаха й. Джени се упъти към верандата.

— Няколко. — Тя въздъхна. щом лястовиците обявиха приближаването на мрака, — Дните стават по-къси.

Снишаващото се слънце вече бе поръбило облаците в златисто и розово. Пушекът от скарата се виеше към небето и ставаше все по-тънък. Листата на закърнял храст край залива се открояваха в есенно-червено.

Когато Грант положи ръце на раменете й. Джени спонтанно се облегна на него. Мълчаливо наблюдаваха настъпването на вечерта.

Той не помнеше кога за последен път бе споделял залеза с някого. Сега му се струваше тъй просто, тъй естествено.

Щеше ли отсега нататък винаги да се сеща за Джени със спускането на нощта?

— Разкажи ми за най-щастливото си лято — каза Грант ненадейно.

Тя си спомни едно, прекарано в Южна Франция и друго, на яхтата на баща й в Егейско море. Гледаше как облаците порозовяват.

— Живях при баба ми две седмици, докато родителите ми караха втори меден месец във Венеция. Дълги, безгрижни дни, рояци пчели, жужащи сред бъзови храсти. Пред прозореца на стаята ми растеше огромен стар дъб, обрасъл с мъх. Понякога вечер се покатервах на някой клон, за да гледам звездите. Трябва да съм била на дванайсет. Имаше едно момче, което се навърташе край конюшнята. — Джени се засмя и сгуши глава на рамото му. — Беше малко като Уил, недодялано и стеснително.

— И ти беше луда по него.

— Часове наред метях обора и четках конете, само и само да го зърна. Изписах безброй страници в дневника си за него и съчиних едно ужасно сантиментално стихотворение.

— Което криеше под възглавницата си.

— Изглежда имаш бегла представа за манталитета на дванайсетгодишните момиченца.

Той се сети за Шелби и се усмихна, като опря брада върху главата на Джени. Косата й ухаеше на дъжд и диви цветя.

— За колко време ти се удаде да го подмамиш да те целуне?

— За десет дена. Когато се случи, реших, че съм разкрила тайните на вселената. Вече бях жена.

— Никое женско същество не е по-убедено в това от едно дванайсетгодишно момиче.

Тя се усмихна със зареян в гаснещото небе поглед.

— Май е нещо повече от бегла представа — отбеляза. — Един следобед хванах Анджела да чете дневника ми и да се кикоти. Гоних я из цялата къща. Тя беше… — Джени се вцепени. Заливаха я вълна подир вълна на тежка мъка. Преди Грант да успее да я задържи, тя се откъсна от него и се вгледа в здрача през закърпената мрежа на прозореца. — Тя беше на десет — продължи шепнешком. — Заплаших я, че ще й обръсна главата, ако гъкне на някого за дневника ми.