Нора Робъртс - Зовът на сърцето

С високо вирната брадичка тя се обърна и се упъти към колата си. Отвори рязко багажника и напъха всичко вътре с някакво мрачно задоволство, че я тласкаше такава ярост. Когато Грант стисна ръката й, Джени тръшна капака на багажника и се извърна, готова да го пресрещне лице в лице. Заслепена от собствените си чувства, тя не забеляза огъня в очите му, нито пресеченото му дишане.

— Да не мислиш, че просто ще те пусна да с отидеш? — извика той. — Да не си въобразяваш, че можеш да се втурнеш в живота ми, да вземеш от него и да си тръгнеш, без да оставиш нищо след себе си?

Гърдите й се повдигаха и отпускаха бързо, очите й блестяха. С точно премерена надменност Джени спусна поглед към пръстите му над лакътя й.

— Махни си ръката от мен — процеди.

Светкавица разцепи небето, докато двамата се гледаха — студено бяла крива върху фона на врящо сиво и зловещо виолетово. Оглушителният гръм удави проклятието на Грант. Времето замря за миг и отново полетя, като ревящия вятър.

— Трябваше да се вслушаш в съвета ми — процеди той през зъби — и да си стоиш при графовете и бароните. — След това я повлече през жилавата трева, срещу вятъра.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Каквото трябваше да направя още в момента, в който нахълта в живота ми.

Да я убие? Тя се вторачи в скалите и вълните отдолу. Бог й бе свидетел, че Грант изглеждаше готов — и навярно искаше Джени да повярва, че бе способен да я хвърли в морето. Ала тя знаеше какво означаваше тази негова буйност и къде щеше да ги отведе. Съпротивляваше се като обезумяла, докато той я теглеше към фара.

— Пусни ме! Ти си полудял!

— Очевидно — съгласи се той. Разклонена мълния проряза облаците. Заплющя дъжд.

— Казах да си свалиш ръцете от мен!

Грант се извърна към нея с лице като камък, засенчено от светлинната феерия над главите им.

— Късно е! — извика. — Да го вземат дяволите, и двамата го знаем. Късно беше още от първия миг.

Дъждът се изливаше върху тях, ритмичен и топъл.

— Няма да ме завлечеш в леглото си, чуваш ли? — Джени сграбчи подгизналата му риза със свободната си ръка. Тялото й трепереше от гняв и от желание. — Никъде няма да ме завлечеш. Да не си въобразяваш, че щом ти се прииска някоя жена, можеш да я замъкнеш току-тъй?

Въздухът нахлуваше в дробовете му, режеше ги и се изтръгваше. Водата, която се стичаше по лицето му, подчертаваше потъмнелите му от копнеж очи. Джени бе мокра и гладка. Като сирена? Може би. Така или иначе, Грант вече бе корабокрушенец.

— Не коя да е жена. — Той я дръпна към себе си. Влажните им дрехи сякаш се сраснаха и се разтопиха. — Теб. По дяволите, Джени, знаеш го.

Лицата им бяха съвсем близо едно до друго, погледите им — приковани един към друг. Бяха забравили за бурята наоколо, стихията вътре в тях взе надмощие. Сърцата им туптяха едно срещу друго. Плътта жадуваше за плът. Ликуваща и изпълнена със страх. Джени вдигна глава.

— Покажи ми.

Грант я прилепи до себе си, така, че дори вихърът не можеше да мине между тях.

— Тук — каза той дрезгаво. — Тук и сега.

Устата му пое нейната и Джени му отвърна. Освободено, желанието им ги понесе отвъд здравия разум, в тъмния тунел на изпепеляваща страст. Устните му бързаха по лицето й, минаваха навсякъде. Когато захапа шията й, тя изстена и го придърпа към земята

Суровият, зловещ вятър, проливният дъжд, сатанинският рев на морето… Те бяха нищо в сравнение с урагана на Грант и Джени. Грант ги забрави, притискайки се към нея, за да усети всяка извивка, сякаш вече бе разкъсал дрехите й. Сърцето й биеше толкова силно, като че ли си бе проправило път в гърдите му, за да се слее с неговото.

Тялото й беше като пещ. Той не знаеше, че живо същество може да излъчва толкова топлина. А тя бе толкова жива, преливаше от живот, движейки се под него с търсещи ръце, с настойчива уста. Пороят би трябвало да поохлади страстта им, но всъщност я разпали така, че капките биха могли да съскат и да се изпаряват при допир с кожата.

Грант падна в плен на алчността си, на нуждата си, на първичния си инстинкт. Джени го бе омаяла при първата им среща и ето че най-сетне той се предаде. Ръцете й бяха в косата му, връщайки устата му към нейната отново и отново, за да го оставят устните й без дъх и жаден за още.

Те се претърколиха в мократа трева и сега тя бе отгоре му. Целуваше го със сила и власт, на които само Грант би могъл да отвърне. Яростно задърпа ризата му, докато не я измъкна през главата му, и а захвърли на земята. С протяжен, нисък стон, Джени прокара ръце по него. Съзнанието му се замъгли.