Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Възможно ли бе двама души да се носят така над земята? Времето беше спряло. Откъде би могла да знае, че устните на един мъж бяха способни да предизвикат толкова различни усещания? Вероятно никога не бе целувана истински, преди да срещне Грант.

Можеше да вкуси топлия му дъх. Чувстваше меките, но настойчиви и умели устни. Вдъхна свежия му мирис на вятър и море. Видя лицето му, смътно и близо, щом повдигна мигли. И когато той простена името й, тя го чу.

В отговор Джени се разтопи бавно, блажено в прегръдките му. Ненадейно я прониза остра болка. Как можеше да я боли, когато тялото й бе така приятно отпуснато? Една незамъглена частица от ума й и напомни, че да обичаш, значи да страдаш.

Тя опита да пропъди болката и предупреждаващата мисъл, притискайки устни към неговите. Не, не се влюбваше — не в него, не сега. Не искаше това… А какво всъщност искаше? Него. Отговорът бе тъй прост и ясен, че я стресна.

— Грант, недей… — Джени понечи да се отдръпне, ала ръката му се плъзна от брадичката към тила й и я придърпа.

— Какво недей? — Гласът му беше тих и дрезгав.

— Не исках да… Не бива да… Аз не… О! — Тя затвори очи, засрамена, че я бяха докарали до нечленоразделно пелтечене.

— Моля? — Леката ирония в гласа му я накара да скочи на крака. Каза си, че не е замаяна. Просто беше седяла доста време и стана рязко.

— Виж, мястото едва ли е подходящо за това.

— За какво? — Грант също се изправи, но спокойно, като бавно раздвижи мускули. — Ние само се целувахме. Това е съвсем нормално. По-популярно е и от приятелския разговор. Вече ми стана навик да те целувам. — Той хвана кичур от косата й и я пусна да се изниже през пръстите му. — А аз не се отучвам лесно от навиците си.

— Смятам, че в този случай… — Джени замлъкна за миг, за да изравни дишането си — Трябва да направиш изключение.

Грант я погледна втренчено, сякаш се опитваше да вникне в някаква загадка.

— Странно създание си, Дженвиев. В един момент — изкусна прелъстителка, в следващия — свенлива девица. Знаеш как да завъртиш главата на един мъж.

Гордостта й тутакси се надигна да я защити.

— Някои мъже се прехласват по-лесно от други.

— Така е. — Той не бе сигурен точно каква емоция го обземаше, обаче не се чувстваше удобно. — Да пукна, ако не си отдъхна, когато си тръгнеш оттук.

Джени слушаше отдалечаващите се стъпки. Наведе се да вземе скицника си, който по някаква злощастна случайност се бе отворил именно на портрета на Грант. Тя се навъси насреща му.

— И аз ще се радвам да те видя за последно. — Затвори блокчето, старателно изтупа джинсите си и се отправи към изхода на двора с мълчаливо достойнство.

По дяволите достойнството!

— Грант! — Джени се втурна надолу по стъпалата и затича след него. — Грант, почакай!

Демонстрирайки всички признаци на нетърпение, той спря и се извърна.

— Какво?

Тя се закова пред него задъхана и опита да си спомни какво бе искала да каже. Не, не би се радвала да го види за последно. И ако още не разбираше защо, имаше право на малко време, за да узнае.

— Мир — реши Джени и протегна ръка. Грант само я погледна. Тя леко се намръщи и преглътна още едно късче гордост. — Моля те.

Обезоръжен от последните две думи, той взе ръката й.

— Добре. — Когато Джени понечи да я дръпне, Грант я стисна по-здраво. — Защо?

— Не зная — отвърна тя нетърпеливо. — Просто един луд импулс да проверя дали мога да се разбирам с грубиян. — Той повдигна въпросително вежда и Джени въздъхна. — Добре, де, изтървах се. Взимам си думите назад. Няма повече.

Грант бавно засука златната й верижка с пръсти.

— Е, и? Сега какво?

Наистина, сега какво? Тя замисли трескаво, докато връхчетата на пръстите му пареха на шията й. Нямаше да му се поддаде, обаче нямаше и да припне като подплашен заек.

— Дължа ти една вечеря — сети се Джени. — Ще ти се отплатя и така ще сме наравно.

— Как?

— Ще ти приготвя вечеря.

— Веднъж вече ми приготви закуска.

— Ала храната беше твоя — възрази тя. Обмисляйки менюто, отправи поглед към селото. — Трябва да купя някои неща.

Той премисли набързо.

— Във фара ли ще ги донесеш?

О, не, не би могла да разчита на разума си там, до бурното море.

— Във вилата. Отзад има тухлено огнище, ако обичаш скара.

Какви ли мисли й щъкат в главата, питаше се Грант, като гледаше искриците в очите й. Знаеше, че не би устоял на изкушението да научи.

— Случва се да хапна по някоя и друга мръвка.

— Чудесно — кимна решително Джени и го хвана за ръка. — Да вървим да напазаруваме.