Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Сладката тръпка не беше неочаквана. Джени бе нарисувала устните му така, както ги бе видяла, преди да нападнат нейните — чувствени и безмилостни. Усещаше вкуса им дори сега, когато се намираше в селото, сред мириса на риба и попрецъфтели цветя.

Сети се, че бе дошла да рисува сгради. Сложи молива зад ухото си и пресече пътя, за да отиде до пощата. Хилавото момче, което си спомняше от първото посещение в селцето, пак изцъкли очи, когато тя влезе. Усмихна му се и видя как адамовата му ябълка подскочи в гърлото.

— Уил! — Госпожа Лорънс изсипа купчина писма върху тезгяха. — Побързай и занеси пощата на господин Феърфийлд, преди да те е уволнил.

— Да, госпожо. — Той загреба писмата, вторачен в Джени. Изтърва всички до едно на пода и когато тя се наведе да му помогне, взе да заеква безпомощно.

— Уил Търнър — нареди госпожа Лорънс с нетърпелив учителски тон. — Събери писмата и заминавай.

— Забрави едно, Уил — промълви Джени мило и му подаде плика.

С пламнали уши и поглед, прикован към нея, Уил се запрепъва към вратата. Щом излезе, госпожа Лорънс се усмихна.

— Дано не се пльосне на улицата.

— Поласкана съм. Досега не бях имала такова въздействие върху някого.

— Не им е лесно, като забележат, че жените са устроени малко по-различно от мъжете.

Джени се засмя и се облакъти на тезгяха.

— Исках да ви благодаря още веднъж, че наминахте онзи ден. Работя при фара и не бях идвала насам.

Госпожа Лорънс погледна блокчето.

— И тук ли ще рисувате?

— Да. — Джени го запрелиства. — Това селце ме плени, тук има едно усещане за вечност и целесъобразност.

Вдовицата разгледа скиците. Джени задъвка долната си устна в очакване на присъдата.

— М-д-а-а — проточи жената. — Бива си ви. — Тя обърна страница и попадна на портрета на Грант. — Изглежда малко свирепичък — отбеляза госпожа Лорънс и съвсем леко се подсмихна.

— Такъв си е — отвърна Джени.

— Е, има и жени, които обичат мъжете с щипка пиперец. — Вдовицата се засмя и този път очите й бяха топли, не лукави. — Тя погледна над рамото на Джени и затвори страницата. — Здравейте, господин Кембъл.

За секунда Джени се облещи като момчето с писмата. Щом се съвзе, сложи ръка върху затворения скицник.

— Добър ден, госпожо Лорънс. — Когато той застана на гишето до нея, Джени долови аромата на морето. — Здравей, Дженвиев. — Грант я изгледа загадъчно.

Беше се чудил колко дълго би могъл да издържи, без да я види отблизо. През последните три дни твърде често бе заставал до прозореца в ателието си да я наблюдава как рисува. Искаше да отиде при нея и го спираше единствено увереността, че докосне ли я още веднъж, ще поеме по път, от който връщане нямаше. А не знаеше къде щеше да го отведе.

Джени си спомни пелтечещото хлапе и тутакси изпъна гръб.

— Здравей, Грант. — Тя се усмихна, като се стараеше да спести топлотата и да я замести с подигравка. — Мислех, че си потънал в зимен сън. Малко преждевременно.

— Бях зает — отвърна той непринудено. — Не знаех, че още си в Уинди Пойнт. — Видимо остана доволен от мигновеното раздразнение в очите й.

— Още доста време ще съм тук.

Вдовицата сложи пред него дебела пачка писма върху тезгяха, последвана от куп вестници. Джени забеляза, че едното от писмата бе от Чикаго и носеше емблемата на „Вашингтон Пост“.

— Благодаря — рече Грант и събра всичко.

Джени го проследи с озадачен поглед, докато излизаше. Писмата бяха най-малко десетина, плюс още толкова вестници. Писма от Чикаго, столичен вестник за човек, живеещ на ръба на запустял скалист бряг край селце, в което дори нямаше светофар. Какво, по дяволите…

— Приятен младеж — прекъсна мислите й вдовицата.

Джени смотолеви нещо и се насочи към изхода.

— Довиждане, госпожо Лорънс.

Госпожа Лорънс потропа с пръст по гишето и реши, че не бе имало толкова електричество във въздуха от последната буря. Може би се задаваше нова.

Джени закрачи бавно по тротоара. Не бе нейна работа защо някакъв саможивец получаваше толкова писма. Може би пък идваше в селцето да си прибере пощата веднъж месечно… Обаче вестникът беше с вчерашна дата. Тя се опита да потисне любопитството си. Важното беше, че бе направила едно-две добри попадения, макар този път той да бе спечелил рунда.

Джени постоя на ъгъла и нахвърли още една скица. Сети се, че трябваше да напазарува.

Ала бе развълнувана. Спокойствието, което бе почувствала след един час в селото, се бе изпарило в момента, в който Грант се бе появил в пощата. Тя искаше да си го върне, преди да отиде във вилата, за да прекара нощта сама.