Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Кой разказва историята, ти или аз? — смъмри я Грант — Той ме научи да чета и пиша. На смъртния си одър ми разкри къде е заровил всичките си спестявания, четвърт, милион долара в злато. След като му устроих викингска погребална церемония, понеже той така беше пожелал, трябваше да реша дали да стана борсов агент, или да се върна в шубраците.

— Накрая се отказа от Уол Стрийт, дойде тук и почна да колекционираш марки.

— В общи линии, това е всичко.

— Е — обади се Джени след кратка пауза. — С такава скучна история разбирам защо си избрал да я премълчаваш.

— Ти настоя.

— Можеше поне да съчиниш някоя по-интересна измислица.

— Нямам въображение.

Тя се засмя и склони глава на рамото му.

— Да, виждам, че имаш ограничен ум.

Близостта й и сребристият й смях го наелектризираха. Трябваше да се отърси от нея, в буквален и в преносен смисъл. Не му беше мястото тук, на плажа, с тази жена.

— Имам работа — подзе рязко. — Хайде, можем да се покатерим оттук.

Промяната в гласа му й напомни, че бе дошла с мисия, а тя не беше да го хареса.

Качването се оказа по-лесно от спускането, защото този път Грант я поведе по полегат склон, наместо отвесна скала. Макар че той разхлаби пръсти, Джени продължи да го държи здраво. От дяволитата й усмивка му прималя. Тя предвидливо пъхна мидата в задния си джоб и когато наближиха върха, му подаде и другата си ръка. Примижала от слънцето и с разливаща се по гърба коса, Джени го погледна в очакване да й помогне за последните няколко педи. Грант изруга тихо, хвана я и я изтегли нагоре.

Тя прилепи тялото си до неговото, без да освободи ръцете му. Дишането му, останало равномерно, докато се катереше, внезапно се ускори. По лицето й се разля усмивка.

— При марките ли се връщаш? — измърка Джени и докосна устни до брадичката му. — Приятно прекарване — Тя пусна ръцете му и се обърна. Не направи и три крачки, когато той я грабна за лакътя. Сърцето й се разтуптя, ала Джени само го погледна през рамо небрежно.

— Искаш ли нещо? — попита невинно.

По лицето му прочете усилието да запази самообладание. В очите му засвети неочаквана страст, от които дъхът й замря. Обаче нямаше да се предаде сега. Щеше да доведе играта докрай. Когато Грант я дръпна към себе си, тя си каза, че изпитва не уплаха или възбуда, а самодоволство.

— Май да — засмя се Джени и прокара ръце по гърба му.

Устните му се впиха жадно в нейните. Зави й се свят. Всички помисли за отмъщение изчезнаха безследно. Беше като първата целувка, пълна със страст и с усещане за нещо съвършено, ураган от копнежи и желания.

Да се отвори за него бе тъй естествено, че тя го стори без задръжки и с всеотдайност, която го накара да изстене.

Езикът му се плъзна по устните й и срещна нейния, ръцете му обхванаха бедрата й и я притеглиха по-близо. Силни ръце — Джени знаеше, че щяха да бъдат силни. Изтръпна, като си представи тези ръце върху голата й плът. Притисна се силно към него, предлагайки и изисквайки, а той едва смогваше да дава и да взима достатъчно бързо, за да ги задоволи. Устните му като че ли опустошаваха нейните, но тя не отстъпваше и възпламени и двама им.

Едва когато премаля съвсем, Джени се сети за опасността. Не беше дошла за това… Нали? Не бе дошла да изпита това разтърсващо удоволствие, тази неотложна нужда да дава повече откогато й да било. В гърдите й се надигна паника и тя впрегна всички сили, за да я овладее. Трябваше да го спре. Останеше ли в обятията му, щеше да се разтопи и да се загуби.

Изнемощяла, Джени се откъсна от него и се опита да прикрие желанието и страха си.

— Много хубаво — пророни, като се молеше Грант да не забележи колко запъхтяна беше. — Макар че стилът ти е малко груб за моя вкус.

Той дишаше на пресекулки. Не искаше да проговори. За втори път тя го бе изпразнила и след това го бе запълнила изцяло със себе си. Диво желание го измъчваше, докато я гледаше в очите и чакаше да му мине. Не му мина.

Каза си, че е по-силен от нея. Сграбчи я за блузката и усети влудения тътен на сърцето й под кокалчетата на пръстите си. Веднага я пусна, сякаш се бе опарил. Никой не можеше да го изкара така извън себе си. Никой.

— Вървиш по много тънък лед, Дженвиев — рече тихо.

Тя вирна брадичка.

— Стъпвам леко.

Усмихна се за довиждане и се упъти към картината си. Нищо че ръцете й потреперваха и главата и бучеше, докато си събираше четките. Беше спечелила първия рунд. Въздъхна облекчено, щом чу вратата на фара да се затръшва.

Първия рунд, повтори мислено, не искаше да си признае, че с удоволствие очакваше следващия.