Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Усмивката повдигна ъгълчетата на устата му, преди да я потисне. Над никого не се смееше тъй лесно, както над себе си.

— Добре тогава, хайде. — В очите му мъждукаше нещо, което леко озадачи Джени.

Грант вървеше бързо, без да се съобразява с разликата в крачките им. Решена да го помъчи, тя леко подтичваше, за да не изостава. След като заобиколиха фара, той уверено заслиза по скалата. Джени огледа стръмната падина и каменните издатини, по който Грант подскачаше с такава лекота, все едно се спускаше по стълбичка. Долу вълните се пенеха и шипяха. Не биваше да се стряска. Нямаше да му достави това удоволствие. Тя пое въздух и тръгна след него.

Първите няколко метра измина със сърце, заседнало в гърлото. Несъмнено щеше да го накара да страда, ако паднеше и си пръснеше черепа. Постепенно обаче взе да се забавлява. Шумът на морето ставаше все по-силен. Солени капки погъделичкваха кожата й. Сигурно имаше и друг,. по-лесен път надолу, но в този момент не би тръгнала по него за нищо на света.

Грант стигна дъното и загледа как Джени се справи с последните два-три метра. От една страна се надяваше да я види все още на върха на скалата, ала от друга знаеше, че ще я завари в подножието. Тя не беше изнежено цветенце, колкото и да му се искаше да я впише в тази категория. Беше твърде буйна.

Той инстинктивно й подаде ръка да й помогне. Джени уж случайно допря тялото си до неговото. Вдигна дръзко глава, като че ли го приканваше да се осмели да я докосне пак. Ароматът й насити сетивата му. Преди от нея дъхаше на дъжд. Сега мирисът бе също тъй нежен, но безкрайно по съблазнителен. Посред бял ден тя ухаеше на нощ и на всички тайнствени, прошепнати обещания, които разцъфваха със залеза на слънцето.

Ядосан, че се бе хванал на такъв прозрачен номер. Грант я пусна. Без да продума, тръгна по тесния, каменист плаж, където крясъците на чайките пронизваха ехтенето на морето. Джени го последва, доволна от първоначалния си успех.

Вече си ми в ръцете, Грант Кембъл, мислеше си тя. А аз още само загрявам.

— Така ли си прекарваш времето, когато не се криеш в кулата си?

— Така ли си прекарваш времето, когато не обикаляш заведенията на Бърбън Стрийт?

Джени отметна коса назад и пак го хвана под ръка.

— Вчера достатъчно говорихме за мен. Разкажи ми за Грант Кембъл. Да не си някой смахнат учен, който провежда ужасни свръхсекретни експерименти по поръчка на правителството?

Той я погледна и се усмихна загадъчно.

— В момента колекционирам пощенски марки.

Отговорът му я обърка достатъчно, за да забрави временно играта си.

— Защо имам чувството, че има известна доза истина в думите ти?

Грант повдигна рамене и продължи пътя си, като се чудеше защо не я отпъди. На това място винаги идваше сам. Освен когато спеше, само разходките по безлюдния плаж му позволяваха да освободи и пречисти ума си. Тук, където вълните връхлитаха върху скалистия бряг, бе неговото убежище от собствените му мисли и от напрежението, на което сам се подлагаше. Когато идваше тук, не вземаше никого, дори и рожбите на изкуството си. Сега искаше да чувства досада от натрапването, обаче вместо това изпитваше нещо много близо до удовлетворение.

— Скривалище — отрони се от устните на Джени.

Той се сепна.

— Какво?

— Това място. — Тя направи широк жест с ръка. — Това е скривалище. — Наведе се и вдигна мидена черупка, изсушена като кост на слънцето. — Баба ми има красива стара къща от колониалната епоха, пълна с антики и копринени възглавници. На тавана има една тъмна, прашна стаичка, със счупен люлееш се стол и кашон абсолютно ненужни неща. Можех да седя там с часове. — Джени се усмихна. — Обичам тайните места.

В съзнанието му изникна ясен спомен за малкия килер в дома на родителите му в Джорджтаун. Толкова пъти се бе затварял там с блокче за рисуване и куп списания с комикси.

— Тайни са само когато никой не знае за тях.

Тя се засмя и мушна тънката си длан в ръката му.

— Не, едно място може да бъде тайно и ако двама знаят за него. Понякога това прави скривалището още по-хубаво. — Джени спря, пленена от устремения полет на чайка над водата. — Какви са онези острови там?

Обезпокоен, защото ръката и пасваше идеално с неговата, Грант се намръщи.

— Най вече скални образувания. Пусти са.

— О — рече тя унило. — Никакви избелели кости и старинни испански монети?

Този път и той не успя да потисне усмивката си.

— Има стара легенда за един череп, който стене, когато се задава буря — проточи Грант зловещо с местен акцент