Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Двайсет и шест години — отвърна вдовицата. — Дойдохме, след като се роди вторият ми син. Той е лекар, живее в Бангор. — Непреклонната й гордост пролича в издадената й брадичка. — Брат му работи на нефтена сонда. Не можа да се откъсне от морето.

Джени седна на масата.

— Сигурно се гордеете с тях.

— Аха.

— Мъжът ви рибар ли беше?

— Ловеше омари. — Тя не се усмихна, ала Джени долови ведра нотка в гласа й. — Добър в занаята си. Спомина се на лодката. Казаха ми, че било удар. — Тя наля малко сметана в кафето си, само колкото да промени цвета. — Той така би искал да си отиде — на лодката.

Джени искаше да попита преди колко време бе починал, но не можа. Вероятно някой ден и тя щеше да може да говори за смъртта на сестра си с такова примирение.

— Харесва ли ви да живеете в селцето?

— Свикнала съм. Там са приятелите, пък и това шосе… — За първи път Джени съзря бегла усмивка, която разхубави чертите на старата жена. — Моят Матю знаеше да го проклина оттук до Бога.

— И с пълно основание. — Изкушена от аромата на сладкишите, Джени разгърна карираната салфетка. — С боровинки! — възкликна радостно. — Видях храсти с диви боровинки край пътя за града.

— Аха, сезонът им още не е свършил. — Тя доволно наблюдаваше как Джени отхапа от кифлата. — Младо момиче като вас може да се почувства самотно тук.

Джени поклати глава и преглътна залъка си.

— Не. Обичам да съм сама, когато работя.

— Ваши ли са онези картини в дневната?

— Да, надявам се нямате нищо против, че съм ги окачила.

— Винаги съм харесвала картини. Рисувате хубаво.

Джени се усмихна. Зарадва се на простата оценка, както би се радвала на възторжена хвалба във вестника.

— Благодаря. Смятам да поработя доста време тук, в Уинди Пойнт. Повече, отколкото възнамерявах в началото — добави тя, като си мислеше за Грант. — В случай, че реша да остана още няколко седмици…

— Само кажете.

— Добре. — Джени гледаше как жената отчупи парченце кифла. — Нали го знаете онзи фар… — Дъвчейки бавно, Джени премисли как да измъкне информацията, която искаше.

— За него се грижеше Чарли Дийз — поясни вдовицата. — Той и неговата госпожа живееха там, когато бях малка. В днешно време ползват радар, обаче тогава баща му и моят баща разчитаха на фара да ги предпазва от скалите.

Това беше интересно и друг път Джени щеше да иска да чуе историята, ала в момента я занимаваше настоящият собственик.

— Срещнах мъжа, който живее там сега — вметна тя с престорена небрежност и отпи от кафето. — Ще порисувам малко край фара. Приказно място.

Госпожа Лорънс вдигна вежди.

— Това на него казахте ли му го?

Значи в града го знаеха.

— Стигнахме до един вид… Споразумение.

— Младият Кембъл живее там от близо пет години. — За миг жената се замисли над огънчетата в очите на Джени, които не й убягнаха, но премълча. — Саможивец. На бърза ръка е отпратил неколцина посетители.

— Не се и съмнявам — промърмори Джени под носа си — Не е много любезен.

— Не създава неприятности, гледа себе си. — Вдовицата и хвърли бърз, проницателен поглед. — Хубаво момче. Чух, че веднъж-дваж излязъл в морето с мъжете. Повече гледал, отколкото говорел.

Объркана, Джени преглътна последния залък от сладкиша.

— Той не е ли рибар?

— Не знам какво прави, обаче си плаща сметките навреме.

Джени се намръщи, по-заинтригувана, отколкото би желала да бъде.

— Странно, аз помислих, че… — Че какво? И тя не знаеше. — Сигурно не получава много поща — опита Джени.

Вдовицата пак се усмихна бегло.

— Достатъчно — отвърна кратко. — Благодаря за кафето, госпожице Грандо — добави тя и се надигна. — И се радвам, че ще останете тук.

— Благодаря. — Стана й ясно, че ще се наложи да се задоволи с оскъдните сведения. — Надявам се да дойдете пак.

Жената кимна и се отправи към входната врата. Джени я последва.

— Потърсете ме, ако има нещо. Като застуди, ще трябва да включите печката. Работи добре, ала вдига доста шум.

— Ще го имам предвид. Благодаря.

Джени я изпроводи с поглед, докато госпожа Лорънс се качи в микробуса и потегли. Замисли се за Грант. Той не бе един от тях, от хората в селцето, но тя бе усетила сдържана нежност в гласа на вдовицата, когато го споменаваше. Грант гледаше себе си. Жителите на Уинди Пойнт уважаваха това. Пет години, повтори тя наум, и се прибра да вземе боите си. Дълго време да стоиш затворен в един фар, занимавайки се с… Кой знае с какво.

Какво правеше той, не бе нейна грижа. Нейна грижа бе да го накара да страда, поне малко.