Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Та той смяташе, че Джени искаше игрички. Тя щракна ключалките рязко и звуците отекнаха из празната къща. Тогава щеше да играе — нейни си игри, по нейни си правила. Двайсет и шест години бе гледала баба си да впримчва и омагьосва мъжете. Изключителна жена, помисли Джени с нежна усмивка. Красива и жизнена дори на седемдесет, тя все още умееше да върти всеки мъж на пръста си. Тя също се казваше Дженвиев. Джени постави ръце на хълбоците си. На Грант Кембъл му предстоеше краткотраен полет от висока скала.

Щял да я вземе, представете си! Когато си пожелаел! Тя измърмори и извади работна риза от гардероба. Щеше да го накара да й лази в краката.

Възмущението й бе помогнало да забрави сладостната тръпка и разтърсващата реакция, предизвикана от устните му. Да забрави, че го бе желала пламенно и сляпо, както никого другиго дотогава. Гневът бе за предпочитане пред унинието и Джени му да воля. Щеше да си отмъсти хладнокръвно, безмилостно. Така възмездието бе по-сладко.

Доволна от състоянието на четките и боите, тя отиде в спалнята. Щателно разгледа отражението си в огледалото над старинното бюро. Като художник Джени веднага разпознаваше добрата костна структура и хубавия колорит. Сдържаният гняв като че ли й отиваше, защото добавяше ефирна руменина към медения й тен.

Тържествено, подобно войн, изпълняващ ритуал пред сражение, тя взе кутийка със зелени сенки. Имаш ли необичайна черта, изтъквай я, мислеше Джени, докато оцветяваше клепачите си. Резултатът и хареса — бе леко екзотичен, но не биеше на очи. Намаза устните с тънък слой червило — достатъчно, за да изглежда съблазнително. С мързелива усмивка сложи капки парфюм зад ушите. Да, щеше да го изкуши. И когато той паднеше на колене, тя с леко сърце щеше да си отиде.

Жалко, че не можеше да облече нещо по-предизвикателно. Нацупи се и наведе глава настрани пред огледалото. Обаче картината беше най-важното. Не можеше да носи минипола и да седи върху камък. Джинси и тънка блузка щяха да свършат работа. Предвкусвайки победата, Джени тръгна към вратата, когато шум от мотор привлече вниманието й.

Първата й мисъл беше Грант и това я изнерви. Каза си, че единствено очакването на предстоящата битка бе разтуптяло сърцето й. Погледна през прозореца и видя не пикапа на Грант, а малък, поочукан микробус. От него слезе вдовицата Лорънс, понесла загърната в салфетка чиния. Изненадана и леко смутена. Джени отвори вратата на хазяйката си.

— Добро утро. Заповядайте. — Тя се усмихна и се опита да не мисли колко бе странно да кани жената в собствената й къща, където тя бе живяла, спала и шетала години наред.

— Виждам, че вече сте станали. — Вдовицата стоеше на прага. Малките й тъмни очи се задържаха върху лицето на Джени.

— Да. — Джени спонтанно би я хванала за ръка, ако не беше чинията. — Моля ви, влезте, госпожо Лорънс.

— Не искам да ви притеснявам. Рекох да ви донеса малко кифли.

— О, благодаря. — Джени забрави за плановете си да почне работа рано и разтвори вратата още по-широко. — Много биха ми се усладили, особено ако пийнете кафе с мен.

— Нищо против. — Жената се поколеба едва забележимо, преди да влезе. — За малко, обаче. Трябвам им в пощата. — Тя обходи с поглед стаята.

— Миришат чудесно. — Джени пое чинията от ръцете й и се упъти към кухнята, като се надяваше да поразсее напрежението. — Знаете ли, аз никога не мога да се наканя да готвя, ако ще е само за мен.

— Аха. По-приятно е, когато имаш семейство да храниш.

Джени още веднъж почувства дълбоко състрадание, ала не го показа. С лице към печката, тя отмери доза кафе и го изсипа в малката кафеварка, която бе купила в града. Вдовицата навярно гледаше кухнята и си спомняше.

— Значи се настанихте без проблеми.

— Да. — Джени сложи две чинии върху тясната сгъваема маса. — Вилата е точно това, от което имам нужда. Прекрасна е, госпожо Лорънс. — Тя се поколеба, докато изваждаше чашки и чинийки от шкафа. — Сигурно ви е било трудно да я напуснете.

Вдовицата присви рамене.

— Нещата се променят. Таванът не протече ли поминалата нощ?

Джени я погледна смутено, но преди да отговори се сети, че не е била в къщата, за да забележи.

— Нямах никакви неприятности.

Жената оглеждаше кухнята. Може би ще й олекне, ако сподели болката си, помисли Джени. Всички твърдяха това след смъртта на Анджела, обаче тя не им беше повярвала. Сега за пръв път предположи, че би било по-добре да говори за загубата си, отколкото да потиска мъката.

— Дълго ли живяхте тук, госпожо Лорънс? — Тя занесе чашите на масата и се върна за сметаната.