Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Какво, за Бога, беше това? Струваше му огромни усилия да не я притегли към себе си. Инстинктът му подсказваше, че това би означавало края му. Трябваше просто да стиска юмруци в джобовете си и да издържи на нападението.

Защо не отстъпи назад? Не беше вързан. Грант заповяда на тялото си да се дръпне, ала продължи да стои безпомощно, докато устата й се движеше върху неговата. Заляха го десетки образи и фантазии и той едва не се удави в тях. Чародейка. Главата му забуча; изпълни я воят на морето. Земята под краката му се люшна. Вкусът на Джени, топъл, загадъчен, вкус на жена, проникна навсякъде. Обаче и това не стигаше. Грант жадуваше за повече, за стъпка отвъд всичко, което мъжът бе научил за жената. Тази жена можеше да го отведе там. Тялото му се изпъна като пронизало от куршум.

Дълбоко в съзнанието си той разбираше, че за миг бе напълно уязвим.

Джени се отдръпна ненадейно. Стори му се, че ръцете й слабо трепереха върху раменете му. Гледаше го смаяно, устните й бяха леко разтворени, не за да го съблазни, а от изумление. Тя бе също тъй потресена и омаломошена от целувката, както и Грант.

— Т-трябва да вървя — подзе Джени и прехапа устни. Пак заекваше — неприятен навик който явно бе придобила през последните двайсет и четири часа. Напълно забравила за скицника, тя скочи от камъка, готова за безславно бягство към колата си, и веднага бе върната назад от силна ръка.

Лицето му бе като камък, дишането му — пресечено.

— Сгреших. — Гласът му нахлу в главата й и прогони всяка друга мисъл. — Никак не ми е лесно да ти устоя.

Какво сторих и на двама ни, запита се Джени панически. Бе разтреперана — а тя никога не трепереше. Страхуваше ли се? О, да, Господи. Сега с радост би се изправила срещу бурята и непрогледния мрак. Те бяха шега в сравнение с това.

— Мисля, че е по-добре да…

— И аз — прекъсна я той и я притисна към себе си. — Но вече е късно.

В следващия миг устата му бе върху нейната, силна и настойчива. Джени щеше да се съпротивлява — трябваше да се съпротивлява, инак с нея беше свършено. Как е могла да си въобразява, че разбира човешките чувства? Чрез цветове върху хартия? Това бе нищо пред свирепия щурм на действителността, пред истинското преживяване. Грант сякаш преливаше в нея и тя започна да вярва, че никога няма да се освободи от него.

Вдигна ръце, за да го отблъсне, ала наместо това го придърпа по-близо към себе си. Пръстите му настървено се втъкаха в косата й. Яростта на вятъра, на морето, на неистовия рев, който изригваше от пропастта, се вряза в двамата и ги завладя. Той наведе главата й назад, като че ли да покаже властта си над нея. Тя разтвори устни и посрещна езика му със своя.

За това ли бе копняла цял живот? За тази дива освободеност, това изгарящо влечение? До този момент не бе познала усещането да бъде тъй изпълнена с вкуса на мъж, че да забрави всички други. От самото начало предчувстваше, че Грант притежава това качества, но да го изпита и да падне в негов плен събуди тъй противоречиви чувства у нея — на сила и немощ — че не й се удаде да раздели едното от другото.

Той промени ъгъла на устните си и твърдата кожа на лицето му се отърка в нейната. Джени изстена от удоволствие при леката болка. Ръцете му все още бяха заровени в косите й и ги мачкаха и заплитаха.

Остави се на течението, шепнеше съзнанието й. Позволи си да чувстваш. Безсилна, тя се подчини.

Чуваше чайките. Сега обаче гласът им и се стори не плачещ, а романтичен. Морето се биеше в брега. Сила. Мощ. Власт. Джени вникна в смисъла им, докато устните и се впиваха в неговите. Знаеше, че ръбът на пропастта бе близко. Само една крачка, и тя щеше да полети надолу и да се разбие в коравата почва на действителността. Ала няколко мига опияняваща свобода си заслужаваха риска. Въздишката й бе едновременно смирена и тържествуваща.

Грант изруга тихо и се насили да се откъсне от топлите устни. Нали се бе зарекъл, че нямаше да допусне подобно произшествие. Като опитен рибар, не биваше тъй лесно да се хваща на въдицата. Нямаше време да се занимава с подобни неща. Лицето на Джени беше меко, поруменяло от възбуда, главата — наклонена назад. Вятърът играеше с косата й. Грант копнееше да допре устни до златистата кожа на деликатната й шия. Но очите й, полузатворени и светещи с дълговечната женска сила, му помогнаха да възпре. Не биваше да пада в клопката.

Гласът му бе сдържан, нисък и гневен като очите му.

— Може и да те искам. Може дори да те взема. Обаче когато аз пожелая. В случай, че търсиш някой да ти играе по свирката, върви при някой от твоите графове и барони.