Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Да нарисува стаята на Макинтош беше лесно — Грант я бе посещавал хиляди пъти. Въпреки това то изискваше време и прецизност Разположението, ъглите, балансът бяха от огромно значение. От тях зависеше дали вниманието на читателя ще бъде насочено именно там, където искаше авторът. Той работеше търпеливо. Когато най-сетне спря да си почине, комиксът бе полузавършен, а следобедното слънце бавно слизаше по-ниско в небето.

Кафе, помисли Грант и се протегна. Беше се схванал. И нещо за ядене. Не бе ял от сутринта. Щеше да хапне и да се разходи до плажа. След това щеше да дочете вестниците и да погледа телевизия. Никога не пренебрегваше медиите — какво ли не се случваше по света за един ден. Обаче първо разходката. Той лениво протегна ръка да разтрие врата си и поглед на през прозореца.

Мигновено свали ръка. Наклони се напред и присви очи. Като че ли не му стигаха случайните туристи. От тях поне човек можеше да се отърве с две-три недружелюбни думи. Но нямаше как да сбърка дори от това разстояние онази гъста абаносова коса.

Вероника още не си бе отишла от живота му.

Гледката беше чудна, независимо от ъгъла и светлината. Джени вече имаше пет-шест готови скици. Дори двойно повече едва ли щяха да са й достатъчни, за да отрази всеки нюанс на пейзажа. Дали щеше да успее да предаде върху хартия цветовете на скалите? Само как чинно и непоколебимо стоеше фарът до тях! На места варта бе потъмняла, а бетонните блокове бяха сипаничави и проядени от времето, влагата и солта. Ала фарът носеше белезите си гордо. В миналото си бе достоен войн в борбата на човека с непостоянното море.

Понякога морето вземаше надмощие, тъй като човекът не бе безпогрешен. Друг път побеждаваше фарът, защото човекът бе упорит. Двамата действаха в хармония и с постоянство.

Погълната от рисуването, Джени изгуби представа за времето. Знаеше, че може да седи там, докато слънцето й предоставя нужната светлина. В Ню Орлийнс имаше толкова малко кътчета, където можеше да рисува без да се разсейва от зяпачи и почитатели на изкуството. Ако си избереше място в града, незабавно я разпознаваха, после наблюдаваха и разпитваха. Дори когато излизаше към блатата, често я следваха, за да я гледат, бе свикнала да се изплъзва и да работи над по-важните си картини в ателието. Почти бе забравила какво е да твори на открито, да може да вкуси и помирише онова, което рисува.

Изминалите шест месеца й върнаха това удоволствие и също така й напомниха коя е била, преди успехът да ограничи свободата й.

Щастлива, тя отразяваше онова, което виждаше и чувстваше. Не й трябваше нито друго.

— Сега пък какво искаш?

Джени не се стресна. Знаеше, че той ще е някъде наоколо, понеже лодката му стоеше вързана при кея. Помисли, че е малко безотговорен спрямо работата си като рибар. Нямаше да му позволи обаче сега да се меси в нейната. Бе достатъчно нахакана да смята за свое неотменно право да рисува всичко, което изкуството й изискваше.

Бесен е, забеляза спокойно тя, щом извърна лице към него. Както обикновено, Грант изглеждаше добре на фона на морето, с развяна от вятъра коса. Можеше да му направи една-две скици преди да се прибере. Отметна глава назад и го огледа с интерес, сякаш бе модел за творбата й.

— Добър ден — поздрави тя с подчертан южняшки акцент.

Изпитателният поглед и подигравката биха могли да го разсмеят при други обстоятелства, но в този миг му се искаше да я блъсне от скалата, на която се бе разположила. Защо просто не се махнеше завинаги, преди той да се изкуши да я докосне?

— Питах какво искаш.

— Не се притеснявай, нямам нужда от нищо. Правя някои предварителни скици. — Джени се настани по-удобно върху ръбестия камък до самия край на канарата и се обърна към морето. — Можеш да се върнеш към заниманията си.

Грант присви очи. Значи госпожицата искаше да играе.

— На моя земя си.

— М-м-м…

Идеята да я бутне от скалата ставаше все по-примамлива.

— Навлязла си в чужда собственост.

Тя го удостои с поглед.

— Ами минирай участъка и го огради с бодлива тел. Няма по-добра защита от мините, не че не разбирам защо искаш да запазиш това местенце само за себе си, Грант — добави Джени и продължи да рисува. — Не се безпокой, няма да оставя никакви консервени кутии, салфетки или фасове.

Въпреки рева на морето, гласът й бе равен и звучен. Кроткият тон бе предвиден да лази по нервите. Грант едва се сдържаше да не я сграбчи за косата, когато движещият се молив привлече вниманието му. Ругатнята застина на устата му.