Нора Робъртс - Зовът на сърцето

След като раздели листа на пет части, всяка от тях двойно по-голяма, отколкото щеше да изглежда, възпроизведена в печатницата, той започна да екипира. По-скоро, да драска заврънкулки. Няколко линии и ченгелчета — и главният му герой оживя върху хартията. Беше съвсем незабележителен. Грант го искаше точно такъв, още отпреди десет години, когато създаде своето „второ аз“, както го бе нарекла сестра му. Макинтош бе обикновен човечец, може би малко смачкан и непохватен. Носът и недоумяващите му очи бяха нарочно уголемени. Въпреки това той приличаше на някой, с когото можеш да се разминеш на улицата. И едва да забележиш.

Макинтош бе безнадеждно кльощав, така че усилията му да се облича стилно бяха трогателни, но напразни. Имаше вид на човек, когото другите постоянно тъпчеха. Грант изпитваше умиление към неговата неадекватност и обичаше ироничните му коментари.

Познаваше всичките му приятели. И тях беше създал. Пъстра компания. Добродушни мечтатели, всезнайковци. Те бяха сенки на хората, които Грант бе срещнал като студент — приятели, познати. Обикновени хора, които вършеха обикновени неща по необикновен начин. Това бе идеята на творчеството му.

Бе дал живот на Макинтош още в университета и след това го бе забравил в един шкаф за близо три години, докато изучаваше по-традиционни видове изкуство. Талантът му бе налице, обаче Грант установи, че бе по-щастлив, когато рисуваше карикатури, а не портрети. Накрая Макинтош спечели. Грант го измъкна от шкафа и след седем години симпатичният герой с отнесен поглед започна ежедневно да развеселява читателите на всички най-големи вестници в страната.

Хората следяха живота му, докато си пиеха кафето сутрин, в автобуса, в метрото и в леглото. Над един милион американци се осведомяваха какво прави Макинтош, преди да започнат деня си.

Грант знаеше, че задачата му бе да забавлява, при това бързо, с няколко кратки изречения и прости рисунки. Комиксът се прочиташе за десет-дванайсет секунди, след което вестникът се захвърляше или се превръщаше в настилка на птича клетка. Художникът не си правеше илюзии. За него бе важна усмивката, която предизвикваше за тези секунди. Важно бе да накара читателя да се смее, да му представи нещо, което по някакъв начин се отнасяше до него. Грант вземаше познатото и го поднасяше с необичайна поанта.

Ревниво пазеше правото си на това, както и правото си да работи на спокойствие. Читателите знаеха само инициалите му. Договорът му с „Юнайтид Синдикът“ гарантираше, че името му никога няма да бъде използвано заедно с комиксите и че той няма да дава интервюта или да участва в телевизионни предавания. Анонимността беше част от цената му.

Използвайки само молив, той се захвана с второто разделение. Макинтош мърмореше недоволно, защото тропането на външната врата бе прекъснало заниманието му с новото му хоби, филателията. Грант използваше това свежо допълнение от две седмици — усърдното колекциониране, заядливите забележки на приятелите за крайната му скука. Макинтош се суетеше над марките си, докато слушаше новините по телевизията за поскъпването на първокласните пощенски услуги, и се питаше дали най-сетне не е ударил джакпота.

Сега той отвори вратата и се озова лице в лице с измокрена и извънредно темпераментна сирена. За Грант не беше трудно да изобрази Джени. Правейки я героиня на комикса си, той я поставяше на място. Тя щеше да бъде смешна и уязвима като останалите персонажи. И Грант щеше да я възприема просто като рисунка, вместо като жена от плът и кръв, мека и благоуханна. В живота му нямаше място за жена, ала в комиксите си винаги щеше да намери място за нов герой.

Кръсти я Вероника. Смяташе, че това по-изискано име й отиваше. Нарочно увеличи извивките на очите й и подчерта чувствеността на устните й, като ги направи още по-пълни. Тъй като действието се развиваше във Вашингтон, а не в крайбрежен Мейн, той реши, че тя ще е спукала гума на връщане от мероприятие в Белия дом.

Макинтош се ококори насреща й. Грант улови точното изражение, след като няколкостотин пъти се опули втрещен на огледалото над дъската.

Той работи два часа, като доизпипваше сюжета — ситуацията, репликите. След като смени гумата и се провали в опитите си да я впечатли с остроумни подмятания, Макинтош остана с пет долара в ръка, пелтечещ и с подгизнали обувки, а Вероника изчезна безследно от живота му.

Грант се почувства по-добре, щом завърши скиците. Наистина бе поставил Джени на мястото й — вън от живота му. Зае се да добавя подробностите с четката и туша. С плътно черно акцентираше и фокусираше, а с точки и щрихи отбелязваше сивите места.