Нора Робъртс - Зовът на сърцето

— Няма нищо.

Тук вятърът бе тъй прохладен. Не беше място за размисли над смъртта. Можеше да почака, докато остане сама. Сега искаше да диша дълбоко, да поеме морето в себе си и да набере сили.

— Значи през свободното си време четеш всички клюки на този грешен свят. За човек, който толкова се интересува от другите, живееш на странно място.

— Това, че ме интересуват, не значи, че искам да имам нещо общо с тях.

— Тогава не те е грижа за хората. — Усмивката й се върна, този път закачлива. — Жилавият отшелник. След някоя и друга година ще си свадливо старче.

— Свадливо старче можеш да станеш само след като прехвърлиш петдесетте — възрази той. — Това е неписан закон.

— Не знам. — Тя пъхна молива зад ухото си. — Не бих предположила, че се съобразяваш със закони, писани или неписани.

— Зависи дали ми изнася.

Джени се засмя.

— Кажи… Харесват ли ти скиците?

— Не смятам, че Дженвиев Грандо се нуждае от спонтанна критика — подсмихна се Грант.

— Дженвиев обича да гъделичкат огромното й самочувствие. При това коментарът няма да е спонтанен, щом съм помолила за него.

Той помълча няколко секунди.

— Творбите ти винаги са много вълнуващи, много лични. Рекламата не е необходима.

— Ще го приема като комплимент — вметна тя. — Ще разрешиш ли доброволно да рисувам тук или ще се наложи да се боря за всеки сантиметър?

Грант моментално се навъси и Джени потисна смеха си.

— Защо именно тук?

— Бях почнала да те мисля за схватлив. — Тя въздъхна и разпери ръце. — Не виждаш ли? Живот. Смърт. Войната няма да свърши, не и докато нас ни има. Аз мога да я отразя върху платното, или поне частица от нея. Трябва да го направя.

— Тук липсват само глутница кръвожадни журналисти и няколко емигрирали европейски благородници.

Джени пренебрежително повдигна вежди. Това нейно естествено високомерие го караше да гори от желание да я повали на земята и да докаже и на двама им, че тя е просто една жена.

— Много се задълбочаваш в четенето — сопна се Джени. — Мога да ти дам дума, че няма да се обадя на вестниците или на някой от двайсетината любовници, които мислиш, че имам.

— А нямаш ли? — попита той саркастично.

Тя запази самообладание.

— Не е твоя работа. Но бих подписала договор с кръв, за предпочитане твоята, и да ти платя, понеже фарът си е твой. Във всеки случай, ще го рисувам, със или без съдействието ти.

— Проявяваш неуважение към частната собственост, Дженвиев.

— А ти — към изкуството.

Грант се засмя. Смехът му беше привлекателен, нисък и загадъчен.

— Напротив, гледам много сериозно на правата на твореца.

— Ако ти изнася.

Той въздъхна отчаяно. Становището му по въпроса за правата бе прекалено твърдо, за да й попречи. Макар да знаеше, че щеше да си има неприятности. Жалко, че не си бе избрала залива Пенобскот.

— Рисувай — отсече. — И не ми се пречкай.

— Дадено. — Джени се качи на камъка и отправи поглед към хоризонта. — Искам скалите ти, фара ти, морето ти. — Тя се усмихна лениво и го погледна. — Обаче ти си в безопасност.

Намекът беше ясен.

— Не ме плашиш, Дженвиев.

— Нима? — Какви ги вършиш, заговори разумът й, ала тя не му обърна внимание. Грант я смяташе за някаква съвременна сирена. Защо да не си поиграе с него? Стъпила върху камъка, Джени бе с няколко сантиметра по-висока. Той бе вдигнал глава нагоре и бе притворил очи от слънцето. Тя се засмя и сложи ръце на раменете му. — Струваше ми се, че тъкмо това правех.

Грант искаше да я сграбчи и да я смъкне от скалата. С мъка овладя внезапното желание и почувства тъпа болка. Направо му се подиграваше, проклетницата, и ако той не внимаваше, щеше да го оплете в мрежата си.

— Подвело те е огромното ти самочувствие — не се предаде Грант. — Ти не си мой тип.

Гняв проблесна в очите й и я направи неотразимо красива.

— Има ли такъв?

— Да. Предпочитам по-меки жени — отвърна той, мислейки колко нежна изглеждаше кожата й. — По-кротки — излъга пак. — Не толкова агресивни.

Джени положи неимоверни усилия да не го зашлеви.

— Аха, харесваш кротки, безмозъчни кокошчици.

— Харесвам жени, които не парадират с дарбите си… — Този път Грант се усмихна подигравателно. — На теб мога да устоя без проблеми.

Стръвта пак беше сложена и Джени я лапна.

— Така ли? Да видим.

Тя притисна устните се към неговите, преди да обмисли последиците. Ръцете й все още бяха на раменете му, неговите — в джобовете, но докосването предизвика експлозия. Разтърси го издъно и той сви юмруци.