Нора Робъртс - Зовът на сърцето

Тъй като пътуваше с малко багаж и бе организирана по природа, отне й не повече от два часа да подреди вещите си. Спалните бяха малки, а легло имаше само в едната. Когато го застилаше с новите ленени чаршафи, видя, че дюшекът бе пухен. Възхитена, Джени заподскача върху него. Във втората спалня сложи принадлежностите си за рисуване. Когато смъкна калъфите от мебелите и окачи няколко свои картини върху бледите правоъгълници по стените, тя придоби усещането за домашен уют.

Доволна от работата си, Джени излезе да се разходи по кея боса. Някои дъски скърцаха, други се клатеха, ала тя го оцени като достатъчно надежден. Може би щеше да купи малка лодка и да изследва залива. Можеше да прави каквото иска, да ходи където ще. След време Ню Орлийнс щеше да си я върне. Но поривът да пътешества, който шест месеца по-рано я бе пратил на север, още бе силен.

Поривът… Джени премрежи поглед. Не, не поривът за странстване я бе тласнал. Беше вината. Или болката. Те още я преследваха, навярно винаги щяха да са по петите й. Седемнайсет месеца, две седмици и три дни. Все още ясно си представяше Анжела. Може би трябваше да бъде благодарна, че паметта й на художничка й позволяваше мислено да пресъздаде образът на сестра си така точно. Млада, красива, енергична. Ала понякога я виждаше прекършена и безжизнена — така както изглеждаше, когато я уби.

Ти не си виновна. Колко пъти бе чула тези думи? Вината не беше твоя Джени. Не можеш да се упрекваш.

О, да, мога, помисли тя с въздишка. Само ако не карах аз… Ако бях реагирала по-рано… Ако бях видяла колата, която минаваше на червено…

Нямаше връщане назад и Джени го знаеше. Пристъпите на отчаяние, когато вината и мъката я смазваха, сега се случваха по-нарядко, но бяха все тъй болезнени. Уповаваше се на изкуството си. Понякога единствено то й помагаше да запази разсъдъка си. Пътуването й влияеше добре. Отдалечаваше я от спомените и й позволяваше да се отдаде на рисуването.

Изкуството бе започнало твърде много да наподобява бизнес за нея. Почти се бе изгубила, увлечена в изложби и продажби. Сега изпитваше нужда да се върне към същественото. Маслени, акрилни и водни бои, въглен и платна, които чакаха да бъдат нарисувани.

Жестоката действителност — загубата на сестра й — бе причината за стремеж й към суров реализъм в картините й. Той беше своеобразен начин да се принуди да приеме живота и смъртта такива, каквито са. Предишните й абстрактни импресии, меките, завоалирани изображения представяха света през розови очила. Този свят не бе особено истински, ала така лесно се вярваше в него! Сега я привличаше обикновеното, простото. Действителността не винаги беше красива, но притежаваше сила, която Джени едва неотдавна бе започнала да разбира.

Тя пое дълбоко въздух. Щеше да нарисува това тихо, спокойно заливче. Имаше време. Сега обаче искаше да отвърне на предизвикателството на океана. Погледна часовника си — дванайсет. Грант навярно вече беше в лодката си. Това щеше да й позволи три-четири часа да рисува фара от различни ъгли, без той да знае. Пък и да разбереше голяма работа. Едва ли би го притеснила художничка със скицник в ръка. Във всеки случай, можеше да се затвори вътре и да я игнорира. Джени също нямаше да му обръща внимание.

Ателието на Грант се намираше на третия етаж. Всъщност заемаше го целия. От три уютни малки стаи бе направена една, с изобилие от слънчева светлина, най-вече от северната страна. Най-различни инструменти бяха разпределени по шкафчета със стъклени врати. Писалки, химикалки, ножове, четки, всякакви моливи и гуми, пергели, триъгълници. Всеки инженер или архитект би оценил качеството на пособията. Бял лист хартия вече бе залепен със скоч върху чертожната дъска. На варосаната стена отсреща висяха огледало и поставена в рамка изрезка от вестник с „Жълтото хлапе“ — комикс на повече от сто години. В другия край на стаята имаше радио и малък цветен телевизор. Купчината вестници и списания в ъгъла стигаше до кръста му. На работното си място той поддържаше ред, какъвто не си правеше труда да въдвори в никой друг аспект от живота си.

Тази сутрин не бързаше. Имаше дни, когато работеше неистово, не защото трябваше да спазва срок — винаги изпреварваше плана с месец — а понеже мислите му го гонеха, пришпорваха го. Понякога седмица или две само трупаше идеи и ги организираше. Друг път работеше по цели нощи, защото същите тези идеи напираха да бъдат изявени с туш.

Бе завършил проекта в малките часове на нощта. Сега едно ново хрумване не му даваше покой и бе трудно да го отблъсне. Грант рядко се противопоставяше на нещо, свързано с изкуството му. Вече бе разчертал листа на диагонали със синия молив, който не се проявяваше при снимането. Знаеше какво иска, ала първо трябваше да се подготви, да обмисли онези малки, жизненоважни подробности, които никой нямаше да забележи за броените секунди, нужни, за да се разгледа творбата му.